Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

Бордман се размърда. Пръстите му се свиха и драснаха по уредите, в чиито обятия лежеше.

— Мълър… — прошепна той.

Очите му се отвориха. В първия момент не виждаше нищо. Но процесът на събуждането бе започнал и поддържащата система засили метаболизма достатъчно, за да може организмът му отново да функционира нормално.

— Нед? — рече дрезгаво Бордман. — Какво търсиш тук? Сънувах, че…

— Не беше сън, Чарлз. Аз ти го програмирах. Влязохме в зона A . Намерихме Мълър.

Бордман изключи системата и веднага се изправи седнал, бодър и нащрек.

— Колко е часът?

— Тъкмо се зазорява.

— И преди колко време го намери?

— Преди може би петнайсет минути. Застопорих сондата и дойдох веднага при теб. Не исках обаче да те будя грубо, затова…

— Добре, добре.

Бордман слезе от леглото. Залитна леко, като се изправи на крака. Още не бе постигнал дневната си енергичност, досети се Роулинс; истинската му възраст си казваше своето. Намери си извинение да извърне поглед, вторачи се в животоподдържащата система, за да не се налага да гледа месестите „паласки“ по тялото на Бордман.

Когато стигна неговата възраст, помисли си Роулинс, непременно ще се подлагам на редовно преобразяване. Това всъщност не е въпрос на суета. А въпрос на вежливост спрямо останалите. Не бива да изглеждаме възрастни, ако наистина не го искаме. Защо да се дразним?

— Да вървим — рече Бордман. — Задействай отново онази сонда. Искам да го видя веднага.

Като използва терминала в коридора, Роулинс активира отново сондата. На екрана се виждаше зона A на лабиринта, далеч по-уютна на вид от външните зони. Мълър не бе в кадър.

— Включи аудиосигнала само на приемане — рече Бордман.

— Включен е.

— Къде ще е отишъл?

— Сигурно е излязъл извън обсега на обектива — рече Роулинс. Той нареди на сондата да извърши пълен кръг, да направи обзор на ниските кубични къщи, на високите арки и стени. Притича някакво малко, подобно на котка животно, но от Мълър нямаше и следа.

— Беше точно тук — настоя нещастен Роулинс. — Той…

— Добре. Не е длъжен да стои на едно място, докато ме будиш. Подкарай сондата да пообиколи.

Роулинс активира дрона и го насочи към бавно изследване на улицата. Бе инстинктивно предпазлив, очакваше всеки миг да открие още капани, макар да си бе повтарял няколко пъти, че строителите на лабиринта сигурно не са заредили с опасности собствените си вътрешни покои. Мълър неочаквано излезе от сграда без прозорци и застана пред сондата.

— Значи пак си ти — рече той. — Отново си активиран, така ли? И защо не отговаряш? Какъв е корабът ти? Кой те праща?

— Да отговорим ли? — попита Роулинс.

— Не.

Бордман почти бе залепил лице до монитора. Избута ръцете на Роулинс от командните клавиши и се зае с фината настройка, докато лицето на Мълър не се очерта рязко на фокус. Бордман накара сондата да продължи да се движи, плъзгаше я пред Мълър, сякаш се опитваше да задържи вниманието му и да му попречи отново да изчезне.

Бордман рече тихо:

— Това е плашещо. Изражението на лицето му…

— Стори ми се, че изглежда доста спокоен.

— Какво знаеш ти? Аз помня този човек. Нед, това лице е излязло направо от ада. Скулите му са двойно по-изострени, отколкото бяха. Очите му са ужасни. Виждаш ли как са виснали устните му — отляво? Сигурно е прекарал лек удар. Но, предполагам, го е издържал добре.

Объркан, Роулинс потърси признаци на някакво чувство у Мълър. Не ги видя преди, не ги видя и сега. Но, разбира се, той нямаше истинска представа как би трябвало да изглежда Мълър. А Бордман естествено би трябвало да е много по-опитен в разгадаването на характера му.

— Няма да е лесно да го измъкнем от там — рече Бордман. — Той ще иска да остане. Но ние се нуждаем от него, Нед. Нуждаем се.

Мълър вървеше в крак със сондата и рече с дълбок и груб тон:

— Разполагаш с трийсет секунди, за да обявиш целта си. След това най-добре е да се обърнеш и да си вървиш там, откъдето си дошъл.

— Няма ли да говориш с него? — попита Роулинс. — Той ще унищожи сондата!

— Нека — рече Бордман. — Първият човек, който ще говори с него, ще бъде от плът и кръв и ще застане лице срещу лице с него. Това е единственият възможен начин. Той трябва да се ухажва, Нед. Не можем да го направим през говорителите на някаква си сонда.

— Десет секунди — рече Мълър.

Той бръкна в джоба си и извади лъскав, черен, метален глобус с размерите на ябълка и с малко квадратно прозорче. Роулинс никога не бе виждал подобно нещо. Може би някакъв вид извънземно оръжие, което Мълър бе открил в града, реши той, защото Мълър бързо вдигна глобуса и насочи прозорчето му към лицето на дрона.