Филип Фармър: Върнете се в телата си!

— Съмнявам се, че сме на Земята — каза Монат.

Той посочи към небето с дългите си тънки пръсти, които вместо нокти имаха дебели сухожилни възглавнички.

— Ако си напрегнете погледа и засенчите очите си, ще видите още едно небесно тяло близо до слънцето. Това не е луната.

Бъртън присви очи и ги прикри отгоре със шепите си, поставяйки цилиндъра върху рамото си, като се взря силно към посочената точка. Зърна слабо светещо тяло с приблизителния размер на пълна луна.

— Да не е звезда? — запита той като свали ръцете си.

— Предполагам — каза Монат. — Мисля, че успях да видя още няколко много слабо мъждукащи тела в небето, но не съм много сигурен. Ще разберем щом падне нощта.

— Къде мислите, че се намираме?

— Не мога да знам.

Монат посочи към слънцето.

— Изгрява и после ще залезе, а залезът ще доведе нощта. Мисля, че няма да е лошо да се подготвим за нея. И за останалите събития. Сега е топло и ще стане още по-топло, но нощта може да се окаже студена, а не е чудно да завали и дъжд. Трябва да се погрижим за нещо като навес или покрив. И да помислим за храната. Макар че както си представям — посочи той към цилиндъра — предназначението му е именно да ни нахрани.

— Какво те кара да мислиш така? — запита Бъртън.

— Проверих моя. Съдържа чаши и съдове, засега празни, но без съмнение предназначени да бъдат напълнени.

Усещането за реалност започна да се връща при Бъртън. Това същество — Тау Китянинът! — говореше толкова смислено и логично, че му създаде опора където да стъпи, преди следващият ход на неведомите сили да се опита да я измъкне изпод краката му. И макар че външният вид на пришелеца да беше толкова отблъскващ, той излъчваше някаква приятелска близост и топлина, които сгряваха Бъртън. А и самият факт, че пришелецът идваше от цивилизация в състояние да преодолее толкова трилиона мили междузвездно пространство, говореше че е достатъчно мъдър и изобретателен.

През това време и други хора започнаха да се отделят от тълпата. Група от около десетина мъже и жени бавно се приближаваха към него. Някои от тях говореха, но останалите мълчаха със широко отворени очи. Нямаха някаква някаква избистрена цел; просто плаваха като облак носен от вятъра. Наближиха Бъртън и Монат и спряха.

Водачът на групата привлече вниманието на Бъртън. Монат определено не беше земен жител, но този момък беше изглежда от предисторията на човечеството. Не надвишаваше пет фута. Телосложението му беше квадратно със съответната мощна мускулатура. Главата му стърчеше напред върху един приведен и много къс и дебел врат. Челото беше ниско и полегато, черепът продълговат и тесен. Тъмнокафявите му очи се засенчваха от огромни надочни кости. Носът представляваше бучка разплескана плът с дъговидни ноздри, а изпъкналите му челюстни кости изтласкваха навън тънките му устни. По време на своя предишен живот без съмнение е бил обрасъл целият, но сега беше гол като всички останали.

Ако стиснеше камък с грамадните си ръце сигурно щеше да пусне вода.

Непрекъснато се обръщаше назад, сякаш се боеше че някой се прокрадва зад гърба му. Хората се дърпаха встрани при приближаването му.

Някакъв човек обаче го доближи и му каза нещо на английски. Беше очевидно, че човекът не очакваше да бъде разбран, но се опитва да бъде дружелюбен. Но въпреки това гласът му беше почти дрезгав. Новодошлият беше младеж висок шест фута. Лицето му във фас беше красиво, но трябваше само да застане в профил и ставаше комически ръбовато. Очите му бяха зелени.

Прачовекът за малко не подскочи когато го заговориха. Втренчи се изпод дълбоко хлътналите си очи в захиления младеж. После се усмихна, демонстрирайки едрите си и гъсти зъби, и заговори на език, който Бъртън не беше чувал. Сочеше към гърдите си и произнесе нещо, което прозвуча като Кацинтуитруаабемсс. По-късно Бъртън щеше да научи че това име означаваше Той-Който-Уби-Големия-Саблезъб-Тигър.

Групата се състоеше от петима мъже и четири жени. Двама от мъжете се бяха познавали през земния си живот, и единият от тях се оказа, че е бил женен за една от присъствуващите жени. Всичките бяха италианци или словенци починали в Триест, очевидно около 1890 година, въпреки че той не познаваше никого от тях.

— Хей, ти там — произнесе Бъртън, като посочи към мъжа, който беше проговорил на английски. — Пристъпи напред. Как се казваш?

Мъжът го доближи колебливо.

— Вие сте англичанин, нали? — запита той.

Говореше с акцента на човек от американския Среден Запад.