Филип Фармър: Върнете се в телата си!

Приближи ги една жена. Беше средна на ръст, със съвършено тяло, и лице, което щеше да бъде прекрасно, стига само да бе оформено с коса. Очите й бяха едри и тъмни. Тя не направи опит да се прикрие с ръка. Бъртън изобщо не изпитваше възбуда от гледката на голото й тяло или от което и да било друго женско тяло. Сетивата му бяха дълбоко притъпени.

Тя заговори с добре модулиран глас и оксфордски акцент:

— Моля за вашето извинение, господа. Не можах да се сдържа и подслушах разговора ви. Вие бяхте единствените, които дочух да разговарят на английски, от момента на пробуждането ми… тук, където и да се намира това място. Аз съм англичанка и ви моля за закрила. Оставям се на вашата милост.

— За ваше щастие, мадам — каза Бъртън — дошли сте точно при тези хора, които са ви нужни. Най-малкото, говоря само за себе си; ще положа всички свои сили, за да ви защитя. Въпреки че ако бях като някои от английските джентълмени, които познавах, едва ли щяхте да имате такъв късмет. Между другото, този господин тук не е англичанин. Той е янки.

Тези официални обноски изглеждаха твърде странни в тоя Ден на Дните, с всичкото това виене и търчане нагоре-надолу на хилядите обезумели от страх и паника във вида в който майка ги е родила и по-гладки и от змия.

Жената протегна ръката си към Бъртън:

— Приятно ми е, мисис Харгрейвз — каза тя.

Бъртън я пое, леко се приведе и я целуна. Почувствува се доста глупаво, но в същото време този толкова привичен жест му върна част от силите. Щом бяха успели въпреки всичко да съхранят учтивите обноски, може би щяха да успеят да върнат и «нормалността» на останалите неща.

— Бившият Капитан Сър Ричард Франсис Бъртън — представи се той, като се ухили леко на «бившия». — Може би сте чували за мен?

Тя издърпа за миг ръката си и после отново я протегна.

— Да, чувала съм за вас, сър Ричард.

— Не може да бъде! — обади се нечий глас.

Бъртън изгледа току-що проговорилия с нисък глас Фрайгейт.

— А защо не може да бъде? — запита той.

— Ричард Бъртън! — изрече Фрайгейт. — Да. Не бях сигурен, но как без коса бих могъл да бъда?

— Дааа! — провлече Бъртън.

— Дааа! — каза Фрайгейт. — Точно както го описват в книгите!

— За какво говорите?

Фрайгейт си пое дълбоко дъх и после каза:

— Няма нищо, мистър Бъртън. Ще ви обясня по-късно. Искам само да имате предвид, че съм много разтърсен. Умът ми нещо не е наред. Впрочем едва ли е необходимо да ви го казвам.

Той изгледа съсредоточено мисис Харгрейвз, поклати глава и запита:

— Не се ли казвате Алиса?

— Ами да! — каза тя, усмихна се и се разхубави, макар и без коса. — Как разбрахте? Познаваме ли се с вас? Не, едва ли.

— Алиса Плезънс Лидъл Харгрейвз?

— Да!

— Ще се наложи малко да поседна — каза американецът.

Той отиде до едно дърво и седна, като се облегна на дънера му. Очите му бяха малко като замаяни.

— Последица от шока — каза Бъртън.

Щеше да очаква още доста време подобно хаотично поведение и реч от другите. Напълно възможно беше и той самият да има подобни ирационални изблици. Най-важното нещо обаче беше да се доберат до някакъв подслон и храна, като обмислят и някакъв план за колективна защита.

Той заговори на италиански и словенски на другите и после ги представи едни на други. Никой от тях не изрази протест срещу предложението му да го последват до брега на реката.

— Сигурен съм, че всички сме жадни — каза той. — А и трябва да изследваме оная каменна гъба.

Закрачиха обратно към равнината, която беше зад тях. Хората седяха на тревата или се щураха нагоре-надолу. Минаха покрай една двойка, която шумно и разгорещено спореше. Очевидно в земния си живот бяха съпрузи и сега продължаваха вечния си спор. Внезапно мъжът се изправи и се отдалечи. Жена му го изгледа с невярващи очи и сетне побягна след него. Той я отблъсна толкова силно, че тя падна на тревата. Той бързо се изгуби в тълпата, но жената се залута и тя из нея, като викаше със силен глас името му и заплашваше да вдигне скандал, ако не се появи.

Бъртън си припомни за миг собствената съпруга, Изабел. Не бе успял да я зърне в тълпата, макар че това не означаваше, разбира се, че я нямаше тук. Но тя щеше да го търси. Нищо не можеше да я спре докато го намери.

Той се запромъква през тълпата към брега на реката и падна на колене, като загреба вода със шепите си. Беше студена и чиста, и много освежителна. Усети стомаха си абсолютно празен. Гладът го сграбчи в лапите си веднага след като утоли жаждата си.