Филип Фармър - Върнете се в телата си!

Бъртън протегна ръка и произнесе:

— Точно така. Приятно ми е, Бъртън.

Момъкът повдигна несъществуващите си вежди и каза:

— Бъртън? — Приведе се напред и се вгледа отблизо в чертите на лицето му. — Не е възможно… не може да бъде…

Той се изпъна.

— Аз се казвам Питър Фрайгейт. Ф — Р — А — Й — Г — Е — Й — Т.

Той се огледа около себе си и после изрече с още по-напрегнат глас:

— Трудно ми е да говоря смислено. Виждате, че всички сме в шоково състояние. Имам чувството, че се разпадам на късчета. Но… ние сме тук… отново живи… отново млади… без адски огън и сяра… поне засега. Роден съм в 1918 година, починах в 2008… заради тоя извънземен тук… не му се гневете… той само се защитаваше.

Гласът на Фрайгейт заглъхна до шепот. Ухили се нервно на Монат.

— Вие познавате този… Монат Граутут? — запита удивен Бъртън.

— Не съвсем — каза Фрайгейт. — Гледал съм го до повръщане по телевизията, разбира се, и съм чел и слушал за него.

Той протегна ръка към него със жест сякаш очакваше да му я отблъснат. Монат се усмихна и я пое.

— Мисля, че няма да е лошо, ако се съберем заедно. Може да ни се наложи да се защитаваме — каза Фрайгейт.

— Защо? — запита Бъртън, макар и да знаеше отговора.

— Знаете колко мръсни са повечето хора — каза Фрайгейт. — Един път само да привикнат към възкресението, и ще започнат да се бият за жени и храна, изобщо за всичко, по което умират. И мисля, че трябва да се сприятелим с тоя неандерталец Кац или какъвто е там. Така или иначе ползата ни от него при евентуална битка няма да е малка.

Кац не можеше да скрие радостта си от предложението, което му бяха направили, макар и в същото време да беше подозрителен към всеки, който се приближеше прекалено близо до него.

Край тях премина жена, която си говореше на себе си на немски: «Господи, с какво те оскърбих, та ме наказваш така?».

Някакъв мъж тресеше юмруците си към небето и крещеше на идиш:

— Брадата ми! Брадата ми!

Друг пък сочеше гениталиите си и говореше на словенски:

— Поеврейчили са ме! Направили са ме евреин! Мен — евреин! Можете ли да си представите…?

Бъртън се ухили жестоко и изрече:

— Изобщо не му идва на ум, че може би Те са го превърнали в мохамеданин или австралийски абориген или древен египтянин, защото и те практикуваха обрязването.

— Какво каза той? — запита Фрайгейт.

Бъртън преведе; Фрайгейт се изсмя.

Жена профуча край тях; правеше патетични опити да се прикрие с ръце, мърморейки си под носа: «Какво ще си помислят хората? Какво ще си помислят хората?». И се скри зад дърветата.

Минаха мъж и жена; говореха на италиански и толкова шумно, сякаш ги делеше магистрала.

— Не може да сме в Рая… о, Господи, знам, че не сме в рая! … току-що видях Джузепе Зомзини и ти знаеш какъв лош човек беше той… той трябва да гори в адския огън! Знам, знам… той окраде държавното съкровище, не излизаше от публичните домове, пиянстваше денонощно… и пак… той е тук! Знам, знам…

Друга жена притича край тях, крещейки на немски:

— Татко! Татко! Къде си? Аз съм тук, твоята любима Хилда!

Някакъв мъж им се зъбеше и непрекъснато повтаряше на унгарски:

— Не по-лош съм от другите, от мнозина съм по-добър. Да вървят по дяволите.

Обади се жена:

— Пропилях си целия живот, целия живот. Какво ли не направих за тях, а сега…

Някакъв мъж размахваше пред себе си цилиндъра, сякаш беше кадилница и ги зовеше:

— След мен към планината! Последвайте ме! Аз знам истината, добри хора! Следвайте ме! Ще бъдем в безопасност в прегръдките на Господ! Не вярвайте на тая лъжа, която ви заобикаля; следвайте ме! Аз ще ви открия истината!

Други дрънкаха безсмислици или стояха мълчаливи, с устни толкова силно присвити, сякаш се бояха да не изтърват нещо от тях.

— Ще трябва време, преди да се опомнят — каза Бъртън.

Чувствуваше че и на него ще му трябва доста време, преди да влезе в релси.

— Те може никога да не познаят истината — изрече Фрайгейт.

— Какво искаш да кажеш?

— Те не познаваха Истината — с главно Т — и на земята, та как ще я открият тук? Кое те кара да мислиш, че ще ни споходи откровението?

Бъртън повдигна рамене и каза:

— Не знам. Но мисля, че ние би трябвало да разберем какво ни заобикаля, за да можем да оцелеем в тая среда.

Той посочи към брега на реката.

— Виждаш ли ония каменни гъби? Подредени са на разстояния една миля помежду им. Чудя се какво ли е предназначението им?

Монат каза:

— Ако беше погледнал отблизо най-близката, щеше да видиш че на повърхността й има около 700 кръгли вдлъбнатини, които съответствуват точно на външния диаметър на цилиндрите ни. И точно в средата на върха на гъбата има един цилиндър. Мисля, че ако го изследваме, ще можем да открием тяхното предназначение. Подозирам, че именно с тая цел са го поставили отгоре.