Филип Фармър: Върнете се в телата си!

Тук-там бяха пръснати групички високи бамбукоподобни растения, а по цялото останало свободно пространство, където нямаше дървета или бамбук, растеше трева висока до кръста. Никъде не се виждаха животни. Или пък птици и насекоми.

Огледа се за някаква пръчка или тояга. Нямаше и най-малка представа какво се готвеше на хората, но ако възкресените бяха оставени без контрол или надзор, много скоро всичко щеше да се върне в нормалното си русло. Един път да преминеше шокът, и хората щяха да помислят и за себе си, а това означаваше, че една част от тях щеше да почне притиска другата.

Не успя да намери нищо подобно на оръжие. И тогава изведнъж му хрумна, че металният цилиндър би могъл да се използува за такова. Той го удари в едно дърво. Макар че беше изключително лек, металът беше много твърд.

Повдигна капака, който беше закрепен шарнирно в единия край. Кухината съдържаше шест метални пръстена, разположени в две тройки една срещу друга, поместени така, че всеки един от тях държеше дълбока чаша или блюдо или правоъгълен контейнер от същия сив метал. Всичките контейнери бяха празни. Той затвори капака. Нямаше съмнение, много скоро щеше да разбере какво е предназначението на цилиндъра.

Каквото и да се беше случило, възкресението не беше създало тела от крехка и мътна ектоплазма. Тялото му беше от плът и кръв.

Въпреки че все още се чувствуваше малко не на себе си, сякаш бе държан дълго време в пълна изолация от света, той започна да се оправя от шока.

Изпитваше жажда. Налагаше се да слезе до реката и да пие от нея с надеждата че водата не е отровна. При тая мисъл той се усмихна саркастично и потърка горната си устна. Пръстът му обаче остана разочарован. Смешно, отбеляза си той, и едва тогава осъзна, че гъстите му мустаци ги нямаше. Аха, да, беше си помислил, дали водата от реката няма да е отровна. Каква абсурдна мисъл! На кого ли би му хрумнала налудничавата мисъл да възкреси някого само за да го отрови впоследствие? Но въпреки това се колеба дълго преди да тръгне към брега. Ненавистна му беше самата мисъл отново да се промъква между люшкащата се и бърбореща безспир тълпа, изпаднала в истерия, за да се добере до водата. Тук му беше спокойно, далеч от тълпата, освободил се като по чудо от паниката и ужаса, които заливаха хората като море. Ако само се опиташе да се промъкне обратно, вълната от разлюляни емоции щеше да го погълне отново.

В този момент зърна как една фигура се отдели от голото множество и се насочи към него. Видя, че това не беше човешко същество.

И едва тогава Бъртън проумя, че Съдният Ден не беше онзи, който всяка религия проповядва. Той никога не бе вярвал в Бога рисуван от християнската, мюсюлманската, хиндуистката или която и да е религия. Всъщност той не беше сигурен дали изобщо някога беше вярвал в съществуването на някакъв Създател. Беше имал вяра само на Ричард Франсис Бъртън и неколцина приятели. И беше вярвал, че когато умре, умира и светът с него.

След като възкръсна в крайречната долина, той изведнъж се оказа безпомощен спрямо съмненията, съществуващи в душата на всеки човек подложен от най-ранна възраст на религиозно възпитание и на въздействието на обществото от възрастни хора, което не пропускаше и най-малката възможност да налага своите убеждения.

Но сега, като следеше с поглед приближаващото се чуждо същество, той беше уверен, че събитието имаше друго обяснение, различно от свръхестественото. Фактът, че той се беше озовал в тая обстановка, имаше за своя причина чисто физическа, научна обосновка; не беше необходимо да се обръща за помощ към юдео-християнско-мюсюлманските митове.

Създанието, то, той — без съмнение беше от мъжки пол — надвишаваше шест фута и осем инча. Тялото му, покрито с розова кожа, беше много мършаво; ръцете му бяха с по три пръста и срещуположен палец, а краката с по четири много дълги и тънки пръсти. Под зърната на мъжките му гърди имаше две тъмночервени петна. Лицето му беше получовешко. Гъстите и черни вежди се спускаха чак до изпъкналите скули и се разперваха, покривайки ги с кафеникав мъх. Крилата на ноздрите му бяха украсени с ресни от тънка мембрана, дълги около милиметър и половина. Дебелото сухожилно седло на върха на носа му беше дълбоко вдлъбнато. Устните му бяха тънки, кожести и черни. Ушите му не притежаваха мека част, а извивките определено не бяха човешки. Скротумът сякаш съдържаше множество ситни тестиси.

Беше видял това създание да се рее в редовете на онова кошмарно пространство.