Филип Фармър: Върнете се в телата си!

И в този момент усети върху потния си гол гръб порива на въздуха, който го накара да сграбчи с всичка сила пръта. Спящите зад него, които заемаха вертикалния ред тела, откъдето току-що се бе измъкнал, също започнаха да падат. Телата прелитаха покрай него, въртейки се бавно, едно подир друго, поглъщани сякаш от челюстите на невидим капан. Главите им преминаваха на няколко инча от него. Имаше късмет, че не го удряха, защото щяха да го повлекат след себе си в бездната.

Телата падаха покрай него във величествена процесия. Тяло подир тяло се стрелваха надолу от двете страни на пръта, докато през това време другите редици от милиони тела продължаваха непробудния си сън.

Известно време само се взираше безмълвно. После започна да ги брои; той беше фанатик на темата броене. Но след като стигна до 3 001 се предаде. Продължи нямо да се взира в гъмжащото изобилие от човешка плът. Докъде стигаше тоя безкраен поток от човешки тела? И къде щяха да се спрат там, долу? Без да иска бе предизвикал този водопад от човешка плът, когато докосването му до пръта бе разрушило равновесието, поддържано от невидимото силово поле.

Не можеше да се изкачи нагоре по пръта, но беше в състояние да се плъзга надолу по него. Той разхлаби хватката на дланите си и се заплъзга надолу. После вдигна поглед нагоре и в миг забрави прелитащите покрай него хиляди тела. Някъде над главата му силно жужене започна да заглушава свистенето на профучаващите покрай му главата човешки тела.

Тесен и продълговат съд, подобен на кану и оформен от някакво блестяща зелена материя, се спускаше плавно между колоната от падащи човешки същества и съседната колона от продължаващите да се въртят. Той отбеляза, че въздушното кану беше без всякакви видими средства за опора. Също като вълшебното килимче от Приказките от хиляда и една нощ.

Нечие лице надзърна над ръба на летящия съд. Въздушното кану спря и жужащият шум изчезна. Още едно лице последва първото. И двете бяха с тъмна, гъста и права коса. След миг лицата се скриха обратно, жуженето се възобнови, и кануто се заспуска към него. На пет фута над него съдът спря. Върху зеления нос на лодката имаше изрисуван самотен дребен символ: бяла спирала разгъваща се надясно. Единият от екипажа заговори на език с много гласни и отчетливо и често повтарящи се гърлени преградни съгласни. Наподобяваше полинезийско наречие.

Изведнъж невидимият пашкул се появи и го стегна в нежната си прегръдка. Падащите тела постепенно загубиха скорост и след малко спряха. Човекът на пръта усети сковаващата сила да затяга хватката си около него и да го повдига. Отчаяно се беше вкопчил в пръта, но невидимото нещо издърпа краката му нагоре и после ги отдели от пръта, след което същото сполетя и цялото му тяло. Само след няколко секунди лицето му гледаше надолу. Ръцете му също така бяха обезсилени; почувствува се така, сякаш му бяха отнели жаждата за живот и волята за борба. Тялото му се повлече нагоре, въртейки се около оста си. Мина покрай кануто и се издигна над него. Двамата в лодката бяха голи, тъмнокожи като йеменски араби и красиви. Чертите им бяха нордически, като му напомняха за някои хора от Исландия, които бе познавал.

Единият от тях вдигна ръка в която държеше метален обект с формата и големината на молив. Сякаш се прицелваше с него в тялото му и всеки момент щеше да стреля.

Мъжът във въздуха изрева от гняв, ярост и безсилие и заразмахва бясно ръце да се добере до двамата в лодката.

— Ще ви убия! — изкрещя той. — Ще ви убия! Ще ви убия!

Мъглата на забравата се спусна отново над него.

Господ стоеше изправен над него, докато той се гърчеше върху тревата до водата и плачущите върби. Лежеше със широко отворени очи, безпомощен като току-що новородено бебе. Господ го мушкаше в ребрата с върха на стоманения си бастун. Беше висок мъж на средна възраст. Брадата му беше дълга и черна, раздвоена накрая, и носеше най-хубавия си празничен кат дрехи на английски джентълмен от петдесет и третата година от царуването на кралица Виктория.

— Закъснял си — изрече Господ. — Изтече ти срока по изплащането на дълга, трябва да знаеш.

— Какъв дълг? — запита Ричард Франсис Бъртън, прокарвайки пръсти по ребрата си, за да се увери, че все още са на местата си.

— Дължиш за плътта — отвърна Господ, като отново го ръгна в ребрата с върха на бастуна си. — Да не споменаваме и духа. Длъжник си за плътта и духа, които са едно.

Бъртън положи огромно усилие да се изправи на крака. Никой, дори и самият Господ, не можеше да ръчка безнаказано Ричард Бъртън в ребрата и да се измъкне без да си плати.