Филип Фармър: Върнете се в телата си!

Светът около него прие форма, която той можеше да схване, макар и да не я разбираше. Навсякъде около него, докъдето му стигаше погледът, плаваха тела. Бяха подредени във вертикални и хоризонтални редове. Преплитащите се нагоре и надолу редици бяха разделени от червени пръти, с дебелината на дръжки за метла, по един на дванайсет инча от краката и главата на спящите. Всяко тяло беше отдалечено от всяко друго съседно на шест фута.

Прътите идваха от бездна и изчезваха в друга, или може би същата бездна. Сивотата, в която изчезваха телата и прътите, нагоре и надолу, надясно и наляво, не беше нито небе, нито земя.

От едната му страна се намираше тъмнокож мъж с тоскански черти. А от другата му страна индийка от Азия, а зад нея едър мъж с нордически изглед. Едва след третото си завъртане успя да разбере какво не беше наред с мъжа. Дясната му ръка от лакътя надолу беше червена. Сякаш беше току-що одрана.

Няколко секунди по-късно и през няколко реда зърна тяло на зрял мъж без кожа по тялото си, чийто череп беше лишен от мускулната си обвивка.

Имаше и други тела, не съвсем довършени. А някъде вече в далечината мярна скелет с топка от вътрешни органи в коремната му кухина.

Не спираше да се върти и да наблюдава, докато накрая сърцето му заблъска лудо гърдите му. Бе проумял, че се намира в камера с колосални размери и че металните пръти излъчваха някакво поле, което по някакъв начин поддържаше и въртеше милиони — а може би и милиарди — човешки тела.

Кое беше това място?

Определено не беше град Триест в Австро-Унгарската империя през 1890 година.

Не приличаше нито на рая, нито на ада, за които някога беше чел или слушал, а беше считал, че познава всяка теория за задгробния живот.

Беше умрял. Сега беше жив. Цял живот се беше надсмивал на идеята за задгробния живот. А сега се бе оказало, че се е заблуждавал. Но нямаше никой до него, който да произнесе: «Нали ти казах, проклет Тома Неверни!».

И само той беше буден сред милионите човешки същества.

При едно от пълните му завъртания с период от десет секунди зърна нещо което го остави без дъх от изумление. През пет реда от него имаше тяло, което поне на пръв поглед, изглеждаше човешко. Но нито един представител на рода Хомо Сапиенс не беше с три пръста и палец на всяка ръка и четири пръста на крак по рождение. Нито пък с нос и тънки черни кожени устни като на куче. Нито пък със скротум с множество дребни възли. Или пък с уши с такива странни извивки.

Ужасът му се стопи нейде. Сърцето му забави бясното си темпо, макар и да не възстанови предишния си ритъм. Разумът му се проясни. Трябваше да се измъкне от тая ситуация, в която се чувствуваше безпомощен като прасе на шиш. Трябваше да се добере до някого, който можеше да му обясни какво прави тук, как се беше озовал в това положение, и накрая, защо беше тук.

Решението означаваше действие.

Той присви крака и ритна с тях, като откри, че действието, по-скоро противодействието, го бе тласнало половин инч напред към пръта. Отново ритна, преодолявайки съпротивата на невидимата преграда, за да установи след миг, че се връща бавно към първоначалното си местоположение. Нечия невидима ръка нежно, но властно, намести крайниците му в предишните невидими окови.

Той заблъска лудо с ръце и крака, стремейки се да се добере до пръта. Колкото повече го приближаваше, толкова по-силна ставаше съпротивата на невидимата паяжина. Но той не се предаваше. Стореше ли го, и щеше да се озове на предишното си място, безсилен да продължи отново борбата. Не беше в характера му да се предава, докато имаше макар и частица останала сила.

Дишаше дрезгаво, тялото му се бе покрило с пот, ръцете и краката му работеха сякаш в гъсто желе, и напредъкът му беше едва забележим. И изведнъж, в един безкраен миг, пръстите му докоснаха пръта. Беше топъл и твърд.

И изведнъж получи пространствена ориентация. Падаше.

Докосването бе разкъсало заклинанието. Въздушните потоци около него се разслоиха безшумно и го пропуснаха между себе си.

Беше вече достатъчно близо до пръта и успя да се хване за него с една ръка. Внезапното спиране на полета му надолу блъсна бедрото му в пръта с остра болка. Кожата на дланта му пламна при триенето в пръта и тогава той го сграбчи и с другата ръка; плъзгането му надолу спря.

От другата страна на пръта, пред него, телата започнаха да падат. Политаха надолу със земното ускорение, като всички запазваха взаимното си разположение и първоначалната дистанция помежду си. Дори продължаваха да се въртят около осите си със същата скорост.