Филип Фармър: Върнете се в телата си!

Всеки един от голите човеци имаше край себе си подобен обект закрепен към към китката му.

Той се изправи несигурно на крака. Сърцето му бе започнало да набира скорост и усещанията му почваха да се възвръщат.

Други също стъпваха на краката си. На мнозина лицата им бяха безизразни или пък съдържаха застинало удивление. Някои имаха ужасен вид; гърдите им се издигаха бурно; въздухът със съскане излизаше и влизаше в дробовете им. Някои пък трепереха, сякаш ги брулеха ледените езици на смразяващ вятър, макар че въздухът беше изненадващо топъл.

Но най-странното нещо беше застрашителната и злокобна тишина, която беше почти абсолютна. Никой не проронваше и дума; чуваше се само съскането от вдишванията и издишванията на най-близките около него, слабото изшляпване, когато един мъж се плесна по крака; някъде подсвирна жена.

Устите им бяха виснали, сякаш всеки момент щяха да проговорят.

Раздвижиха се, загледаха се в лицата си едни други, понякога протягаха ръка за да докоснат другия. Тъпчеха нерешително на място с голите си и боси крака, сякаш се чудеха кой път да хванат, взираха се към хълмовете, към дърветата покрити с едри и пъстри съцветия, планините с лишеите, шумящата и искряща река, гъбовидните гранитни структури, лентите и сивите метални контейнери.

Някои опипваха голите си черепи и лица.

Всеки един от тях беше зает с несъзнателни движения, обгърнат в тишина.

Внезапно някъде простена жена. Падна на колене, отметна главата и раменете си назад, и започна да вие. В същия момент й отговори друг вой някъде от далечния бряг на реката.

Сякаш тези два гласа бяха уречен сигнал, които отприщиха истински пандемониум.

Жени, мъже и деца запищяха или засмърчаха или раздираха лицата си с нокти или се биеха по гърдите си или падаха на колене и повдигаха в молитва към небето ръце или се хвърляха на земята и се опитваха да заровят в тревата лицата си като щрауса с надеждата че няма да ги видят, или се търкаляха напред-назад, лаейки като кучета или виейки с вълчи вой.

Бъртън застина като омагьосан сред всеобщата истерия. Прииска му се да падне на колене и да се моли за спасението си. Искаше милост. Не искаше да съзре издигащото се над планините ослепително лице на Господ, лице, чийто блясък затъмняваше слънчевия. Не беше толкова смел и безгрешен, за какъвто се беше считал. Присъдата щеше да бъда толкова ужасяваща, и толкова категорична, че го обземаше ужас само при мисълта за нея.

Някога той бе имал видение как се изправя пред Господ след като умре. Беше нищожен и гол насред голяма равнина, също като тази, но тогава беше съвсем сам. И тогава Господ, грамаден като планина, бе закрачил към него. А той, Бъртън, не се беше уплашил и не му отстъпи път.

Господ го нямаше тук, но той въпреки това побягна. Бягаше през равнината, като отблъскваше мъжете и жените, които се изпречваха на пътя му, други пък заобикаляше, трети, привели чело в тревата, прескачаше. Тичаше и виеше: «Не! Не! Не!». Ръцете му се мятаха като бесни, прогонвайки злите сили. Привързаният към китката му цилиндър се подмяташе във всички посоки.

Когато се задъха до такава степен, при която гърдите му отказаха да вият, а краката и ръцете му се бяха налели с олово, и сърцето го заблъска в гърдите така, сякаш искаше да изскочи, той се просна под първото от дърветата.

След малко си пое дъх, седна на тревата и се загледа към равнината. Гигантската тълпа беше заменила писъците и воя с милионогласно дърдорене. Всеки говореше на всеки, макар че никой не личеше да слуша другия. Бъртън не можеше да различи и една отделна дума. Някои мъже и жени се прегръщаха и се целуваха, сякаш се бяха познавали в предишния си живот и сега се държаха едни други за ръце, за да се уверят взаимно че са те, а не някои други.

В тълпата се забелязваха и множество деца. Никое от тях обаче не беше под пет години. И техните глави бяха голи. Половината плачеха, сякаш приковани на едно място. Други, които също плачеха, тичаха напред-назад сред възрастните и вдигаха поглед към лицата над тях, като очевидно търсеха родителите си.

Дишането му се успокои. Той се изправи и се огледа около себе си. Стоеше под смолист бор (понякога погрешно наричан норвежки) висок около двеста фута. В съседство имаше друго дърво каквото никога не беше срещал. Съмняваше се дали въобще расте на Земята. (Той беше сигурен, че не е на Земята, макар че не можеше да приведе никакви рационални доводи в момента.) Притежаваше дебел, напукан черен ствол и множество дебели разклонения с триъгълни листа дълги шест фута, зелени с червени пръски по тях. Извисяваше се най-малко на триста фута. Имаше още множество разновидности които напомняха на бял и черен дъб, ели, западен тис, и широкохвойна изкривена ела.