Асен Милчев - Улеят на времето

На първо място, разбира се, щеше да се отбие при приятелката си Селма, но след като минеше през банката, за да преведе акредитивите си в сметката на туристическата агенция. Тя можеше да свърши това и по видеотерминала на телефона си, ала обичаше да ходи по учреждения, да се включва в тълпата от делови хора. От една страна, това разнообразяваше самотния й живот, а от друга — много по-важно — й напомняше за Пол. Нейният мъж бе специалист по общопланетарно административно право и прекара голяма част от живота си в пътуване от едно място на планетата до друго. С окончателното заселване на Луната и опитите да се подготвят за постянно местопребиваване близките планети от Слънчевата система и Юпитер, конфликтните въпроси из космическата юриспруденция бяха нараснали. И Пол бе един от тези хора, които участвуваха в изработването на новия кодекс за космическо сътрудничество.

Сола и Пол Сегура бяха живели щастливо, макар че нямаха деца, докато не ги сполетя нещастието.

Съобщиха й, че Пол е получил сърдечен удар по време на едно бурно заседание в Палатата на законите и справедливостта. После дните й посивяха, станаха като косите й. С допълнителните акредитиви, които получи от социалната осигуровка на мъжа си, можеше да си позволи всякакъв разкош, но госпожа Сегура имаше нещо друго предвид. Трябваше да осъществи, макар и сама, мечтата на Пол да отидат заедно на Луната. Въпреки че нейният мъж бе прекарал живота си в дискусии относно правата и задълженията на преселниците в космоса, той никога не беше напускал Земята. Ето защо Сола Сегура искаше да изпълни неговото неписано завещание.

Лекарите от медицинската комисия, която трябваше да я освидетелствува преди полета, бяха удивени от здравето и жизнеността на тази седемдесетгодишна жена. Затова й позволиха да вземе участие в екскурзионното пътуване, макар че бе прехвърлила разрешената възраст за извънземни рейсове.

Сегура дълго и старателно се бе подготвяла за този ден. Днес й оставаше да довърши някои подробности — да пренесе цветята от зимната си градина в кварталния цветарник, да съобщи — това щеше да направи лично — в службата по климатизация на жилищата, че ще отсъствува цял месец, и да занесе Топси, кученцето си, у Селма. Беше й малко тъжно, че ще се раздели с животинчето, което откакто бе починал нейният съпруг, бе най-верният й другар. Но какво да се прави — в ракетоплана не допускаха четириноги пътници.

Сола Сегура включи машината за миене и подсушаване на съдове. След малко чинийката и чашката от закуската се озоваха отново в шкафа, откъдето като че ли й се усмихваха с лъщящата си повърхност. Погледна със задоволство около себе си — както винаги и кухнята, и спалнята й блестяха от чистота. Така щеше да ги остави и сега.

Първите часове, след като се раздели с Ана, Сет Ланкони бе изпаднал в мрачно меланхолично равнодушие. Прекарваше през паметта си целия си досегашен живот и странно — не се чувствуваше нито ощетен, нито оскърбен от съдбата. После постепенно нервното напрежение отново се върна. Изпадна в ярост. Проклинаше деня и часа, в който се бе срещнал с Ана. Как се остави да го води за носа тази лицемерка? Защо навреме не издигна срещу чудовищния й егоизъм своя вътрешна бариера? Най-тежко му ставаше, когато си помисляше за бъдещето — какво ли го очакваше занапред?

Отначало реши да си подаде оставката. Глупости! Та така Ана щеше още веднъж да злорадствува, да си въобразява, че е била права. Не, той не е душевен слабак, за какъвто го третираше онази жестока, неблагодарна жена. Малко по малко у Ланкони назряваше убеждението, че той е длъжен да направи нещо изключително, нещо велико, за което да заговори целият свят. Представи си своето име на първите вестникарски колони с едър шрифт. Интервю по телевизията: «Как постигнахте вашите смели идеи, Ланкони?» И тогава той щеше да разкаже на всички за жената, която си бе в тълпила, че ще играе фатална роля в живота му. Само че тази комедиантка — този израз много му харесваше — не си бе направила добре сметката. Истинският мъж може и трябва да върви сам в тъжните си дни. Нейното вероломство му бе отворило очите и той бе осъзнал, че е създаден не да линее сред изнежващите обятия на семейното огнище, а да сътвори подвизи…

И всичките му роднини щяха да се втурнат да му се подмазват. Ще се умилкват около него като паленца, а той ще бъде резервиран към тях, както бяха те към него в най-тежките му години. Мисълта за всемогъщество го опияняваше. И кой знае още колко време Сет Ланкони щеше да мечтае за бъдещото си величие, ако не трябваше да се яви на контролния предстартов преглед.