Асен Милчев - Улеят на времето

— Ще се оправя някак си — троснато отвърна Ана, като усети, че е отново господарка на положението. — Имам хубава професия. Все още не съм престаряла. Професор Динд от Института по астропалеонтология не е загубил интереса си към мен.

Пак искаше да го уязви, като му припомняше студентските си истории. Знаеше, че я ревнува.

— Ще ми се обадиш ли?

— Не, Ланкони, няма да ти се обадя. Не желая да си спомням за времето, прекарано с един човек, който не е способен на нищо значимо.

Когато входната врата се затръшна зад стройната фигура на жената, която обичаше, Сет искаше да вие след нея. Обзе го мрачно отчаяние. Сред нестройния ход на мислите му се мярна една — следобед трябваше да лети.

— Тони, ставай, моето момче! — Възрастната жена се надвеси над издутия електрически юрган, който равномерно се издигаше и спускаше в такт с дишането. — Не се прави на заспал. Време е!

— Не оставят човек на мира дори в първия ден от ваканцията — запротестира живият юрган, но жената, която очевидно бе очаквала подобна маневра, ловко го дръпна и отдолу изскочи намусено полудетско, полуюношеско лице.

— Забрави ли? Трябва да купиш някои подаръци за мама и татко.

Тези думи имаха магически ефект. Момчето скочи от леглото, с един шут отпрати пижамата в другия край на стаята.

— Наистина! Бях забравил, че ще пътувам, бабче — хвърли се той да целува старата жена.

— Полека, ще ме събориш — престори се на сърдита бабата. — Приготвила съм ти закуска, но преди това си оправи добре леглото.

— Дадено — впусна се отново да я прегръща момчето. — Днес съм съгласен на всичко. А с какво ще ме гощаваш? Дойде ми до гуша от синтетичните храни. Да си похапнем нещо друго, а, бабче?

— Във фурната на инфрачервената печка те чакат чудесни пържени филийки.

Момчето я грабна и се завъртя заедно с нея из стаята.

Тони за първи път щеше да пътува с експресния ракетоплан при родителите си на Луната. Това го изпълваше с трепетно очакване. Отдолу позвъниха.

— Дай ми акредитивите за покупки — извика момчето, налапвайки наведнъж последните залци. — Мая ме чака. Ще ходим заедно да пазаруваме.

Тони знаеше колко дълбоко бе засегнато въображението на приятелката му от това, че той ще лети до Луната. Кой от техните връстници не мечтаеше за такъв рейс? Само че пътници под четиринайсет години не се допускаха по този космически маршрут, а и все още една екскурзия до Луната струваше скъпо. Отстъпки се правеха само за близките на хората, които работеха на естествения спътник на Земята.

Тони се опитваше да се държи, като че ли нищо особено не се бе случило, ала Мая навлизаше в опасните води на неприятния разговор.

— Колко време ще останеш горе? — привидно небрежно попита тя.

— Мама и татко искат през цялата ваканция да бъда при тях.

Момчето видя как мъчно преглътнаха тази новина и примирително добави:

— Не знам дали ще мога да издържа толкова дълго в жилището с гравитационен усилвател. Пък и сигурно няма да имам подходяща компания. Останалите ще бъдат заети. Кой ще се занимава с мен?

— А ще ти позволят ли да се разхождаш по лунната повърхност?

— Да, само ще трябва да изкарам подготвителен курс за боравене със скафандър. Нали знаеш — горе извън обитаваната зона не може да се излиза без предпазни съоръжения.

Момичето посърна още повече. Изведнъж на Тони му хрумна много хубава идея как да подобри настроението й.

— Мая, искаш ли да ти донеса лунни камъни за твоята петрографска сбирка?

Приятелката му остана за миг да се бори между гордостта и изкушението да откаже и силното желание да има проби от лунни минерали. Накрая се усмихна обезоръжена.

— Добре, като се върнеш, можем заедно да разработваме в училище моята тема за произхода на Земята. А ако искаш, довечера ще си поговорим по-подробно по радиостанцията за това.

Мая и Тони бяха запалени радиолюбители, имаха свои радиостанции и собствен код за свръзка и макар че живееха на две крачки, помежду си говореха не по видеотелефона, а с радиостанциите. Отначало да се упражняват, а сетне им се стори много необикновено и романтично. Сякаш бяха корабокрушенци.

Тони си помисли колко отстъпчива е Мая, колко добри бяха всички и тайничко погледна датника на часовника си. До излитането оставаше още малко време.

По навик госпожа Сола Сегура се събуди рано. Тази сутрин тя се погрижи всичко да бъде много тържествено. Сама изглади официалния си костюм — иначе дрехите й идваха готови, изпрани и изгладени, от центъра по битови услуги по пневматичната поща. Закуси обилно и се зачете в списъка от неща, които трябваше да извърши, преди да отиде на космодрума. Обичаше да прави всичко последователно.