Грег Беър - Преместването на Марс

Тримата седнахме в неосветен стар страничен тунел, в който все още имаше втвърдени вулканични скали, но беше по-топъл, от по-дългите тунели. Чудех се дали ще мога да намеря пътя до купола, където за пръв път се срещнах с Чарлз и където студентите се бяха събрали преди излизането на повърхността.

— Имам своя версия — започна Джак. — Но първо трябва да ми разясните някои неща.

— Съгласна съм — кимнах.

— Не бързайте, госпожо — опита се да се пошегува Денди. Първо проверете дали може да му се вярва.

Джак ме изгледа сериозно.

— Добре, нека това да е първо — каза той.

Извадих компютъра, свързах го с неговия и проверих надеждността му, като сравних закодираните сигнали. Оказа се, че и Джак и Денди можеха да имат достъп до свръхсекретна информация, но само когато е изрично необходимо да я знаят.

— Смятам, че Земята следи нашия поток от данни — започна Джак. — А това е много лошо, защото ни прави ужасно уязвими. Според плановете ни за извънредни положения трябва да ви изведем до безопасно място по наш избор. Членовете на правителството ще поддържат връзка един с друг чрез защитен сателитен канал. Ако приемем, че в повечето ни мислители все още има вируси и че те са заразили също и компютрите, положението става много лошо. Станциите ще загубят връзка помежду си и ще могат да комуникират само чрез пряка оптична връзка. За няколко дни губернаторите няма да могат да докладват за положението на Мени Хилс. Цялата техника ще трябва да се настройва на марсианските компютри и да започне да изгражда наново базата данни.

— Ще продължат да проследяват информацията ни — обади се Денди. — Хващам се на бас, че компютрите ни със сертификат също ще бъдат заразени.

— Така е, защото се предоверихме на Земята — намръщи се Джак. — Сега трябва да знам, госпожо, каква полза има Земята от това. Само за да провали правителството ли е предприела тези мерки?

— Не — отговорих аз. — На тях им е нужно едно стабилно правителство.

— Нима притежаваме нещо, което толкова много да ги уплаши? — попита Джак.

— Да — потвърдих, като пренебрегнах обичайните си увъртания, защото най-вероятно животът ми зависеше от тези двама мъже.

— Олимпийците свързани ли са с това? — продължи Джак.

— Да.

— Попитах ви, защото преди месец им беше осигурена свръхсекретна охрана, а аз бях автор на стратегията. Видя ми се необичайно за изследователски екип.

— Възможно ли е това да е просто частично пропадане на връзките? — предположих. По гласа ми се усещаше колко съм напрегната. И последният лъч надежда щеше да угасне.

— Не, госпожо — отвърна Денди. — В такъв случай веднага бихме се свързали с Пойнт Уан.

— Тогава искам незабавно да отида при Олимпийците — наредих аз.

Денди и Джак мълчаливо обмислиха заповедта ми.

— Госпожо, вие несъмнено имате причина да искате това, но ние трябва да осигурим вашата безопасност за разговорите и преговорите с агресора. В случай, че агресорите се опитат да унищожат Марс, ще трябва да се явите пред президента. Охраната на Олимпийците предполага, че ако нападателите знаят техните координати, ще ги унищожат. В най-скоро време те ще бъдат преместени от Мелас Дорса, но ние не сме известени къде ще бъдат заведени.

— Тогава трябва да осъществя контакт с тях.

— Ако преценката ни е правилна, в следващите няколко часа, а може и повече, никой няма да може да разговаря с когото и да било.

— Щом положението е толкова напечено, тогава сигурно има и убити марсианци — въздъхнах.

— Да, госпожо — съгласи се Джак. — Няма захранване, в по-големите станции тунелите се срутват, кислородът е на привършване, а рециклиращата апаратура отказва да работи.

Под бронята тялото ми се стегна от ярост.

— Кога ще мога да разговарям с Ти Сандра?

Денди тъкмо се канеше да ми отговори, когато избръмча компютърът му. На екрана се появиха закодирани сигнали.

— Това е Пойнт Уан — обясни Денди. — Някой е инсталирал минисателит. Събитията ускоряват хода си и трябва незабавно да ви качим на совалка и да ви заведем в Мени Хилс. Там ще се срещнете с някой, който ви носи послание от Земята.

— Надявам се, че обичате приключенията, госпожо вицепрезидент — подхвърли Джак.

— Не обичам точно такива.

— Нито пък аз, госпожо.

— Как е фамилията ти, Джак?

— Казвам се Иван Иванович Василковски от ОМ «Ямагучи» в Аустрале.

След като ужасът премине, от него остава само вцепенението и свитият стомах. В един страничен коридор на депото беше оставен локомотивът на влака за поддържане, боядисан в черно и червено. Качихме се през шлюза за машиниста. След като Денди провери в компютъра, се оказа, че той е бил напълно деактивиран. Двамата с Джак го изключиха, за да не тръгне с пълна мощност, поставиха двигателя на ръчно управление при спешни случаи, включиха обезопасителните сензори, но не и светлините и изведоха локомотива от депото. Денди първи застана на пост на мястото на машиниста.