Робърт Силвърбърг - Лицето над водата

За Лолър това бяха звездите на родния дом, единствените, които някога бе виждал. Беше се родил на Хидрос, пето поколение местен жител. Познаваше остров Сорве като собствената си кожа. И въпреки това понякога настъпваха странни и плашещи мигове, в които се чувстваше абсолютно объркан и всичко наоколо му се струваше чуждо и непознато — сякаш току-що бе пристигнал на Хидрос, беше се стоварил от космоса като падаща звезда, изгнаник от своето истинско, безкрайно отдалечено място. Друг път в съзнанието му изникваха неясни представи за Земята, ярка като всяка звезда, с нейните огромни сини океани, разделени от исполински зелени земни маси, които се наричаха континенти и тогава той си казваше: „Това е моят истински дом“. Питаше се дали някой от останалите хора на Хидрос е навестяван от подобни мисли и видения. Вероятно, макар никой да не го бе споделял с него. В края на краищата тук всички те бяха пришълци. Този свят принадлежеше на хрилестите. Той и другите като него бяха само неканени гости.

Беше стигнал морския бряг, там, където добре познатият плетен под, който не беше нито растителност, нито почва, се издигаше право нагоре, за да оформи морската стена.

Тук, при стената, склонът, спускащ се полегато надолу от изкуствения хълм във вътрешността, се обръщаше наопаки и подът преминаваше в повдигнат ръб, пазещ улиците от всички вълни, с изключение на най-мощните. Лолър се улови за перилата и се наведе над тъмната гладка вода, загледан за миг навън, към заобикалящия ги отвсякъде океан.

Дори в мрака имаше съвършено ясна представа за острова с форма на запетая и за точното си местонахождение на сушата. Островът бе дълъг осем километра и широк около километър от предната част на залива до най-близкия вал, задържащ напора на откритото море. В момента Лолър се намираше близо до центъра, при най-вътрешната част на залива. Вдясно и вляво от него се пресягаха двете извити ръце на Сорве, по-дългата, на която живееха хрилестите, и тясната, побрала малобройната група човешки заселници.

Точно отпред, затворен от двете срещащи се ръце, беше заливът, живото сърце на острова. Хрилестите строители на Сорве бяха конструирали тук изкуствено дъно, подводен шелф от плътно сплетени морски водорасли, закрепени за двете ръце по такъв начин, че островът винаги да разполага с плитка плодородна лагуна в непосредствена близост, със собствено пленено езеро. Дивите и опасни хищници, които бродеха из околните води, никога не навлизаха в залива — вероятно хрилестите бяха сключили нещо като примирие с тях много отдавна. Дъното на лагуната бе покрито с гъбести водорасли, които не се нуждаеха от светлина и допринасяха за укрепването и обновяването на пода. Над този слой имаше пясък, докаран направо от океанското дъно при многобройните бури. А най-отгоре се поклащаше гъсталак от стотици видове полезни водни растения, сред които живееха най-различни дребни обитатели. В корените им се бяха заселили миди, филтриращи морската вода през меките си тъкани и трупащи полезни минерали, които да бъдат използвани от островитяните. Морски червеи и змии се виеха между тях. Охранени и мършави риби пасяха кротко. Точно в този момент Лолър виждаше малка колония едри фосфоресциращи същества, които щъкаха насам-натам, озарявайки околностите с пулсиращи ултравиолетови сияния — усти, или платформи, два сходни вида, но беше твърде тъмно, за да определи кой по-точно. А отвъд яркозелената вода на залива се простираше безбрежният океан — до хоризонта и още по-нататък, обхванал цялата планета в своята прегръдка, както облечена в ръкавица ръка стиска топка. Загледан нататък, Лолър за кой ли път почувства неговата неизмерима тежест, стаената в него сила.

Извърна очи към електростанцията, самотна масивна постройка, надвиснала над залива.

Още не я бяха завършили. Нескопосаната постройка, окичена с гирлянди меки матраци, за да я пазят от дъжда, все още бе смълчана и тъмна. Няколко едва различими фигури се навъртаха отпред — хрилести, ако се съдеше по типичните за тях скосени рамене.

Принципът, на който щеше да действа електростанцията, бе да се генерира електричество, като се използват температурните различия в морето. Дан Хендърс, който от всички на Сорве притежаваше най-сериозни инженерни познания, веднъж го обясни на Лолър, след като се бе сдобил с набързо нахвърляна схема от хрилестите. Топла морска вода от повърхността се засмуква през турбини й попада в декомпресионната камера, където точката й на кипене бързо се понижава. Водата започва буйно да кипи и отделя пара с ниска плътност, която трябва да задвижи турбините на генератора. От по-ниски нива в морето отвъд залива се всмуква студена вода, която ще се използва за кондензирането на парата във вода, преди да бъде върната в морето през специално построени клапани.