Робърт Силвърбърг - Лицето над водата

Пиля Браун застана до Лолър и го улови за лакътя, изви ръката му така, че да може да разгледа раните по пръстите му.

— Ела — каза му тихо. — Да слезем долу, ще ми покажеш с кой мехлем да ги намажа.

Влязоха в тясната му каюта при многобройните шишенца с прахове и еликсири и Лолър посочи.

— Ето това там. Манерката.

— Манерката? — попита Пиля и го погледна със съмнение. — Това не е мехлем.

— Зная. Капни няколко капки в чашка с вода и ми дай да я изпия. След това мехлемът.

— Това някакво обезболяващо ли е?

— Да, обезболяващо.

Пиля се зае да му смесва лекарството. Беше двайсет и пет годишна, със златисторуса коса, кафяви очи, широки рамене, грубовати черти, добре развит гръден кош и лъскава бакърена кожа — привлекателна жена със силно тяло, отличен работник по думите на Делагард. И наистина, биваше я да се оправя с такелажа на кораба. Лолър не бе имал вземане-даване с нея на Сорве, но бе спал няколко пъти с майка й Аня, преди повече от двайсетина години, когато той бе на възрастта, на която бе Пиля сега, а майка й бе на трийсет и пет. Глупава постъпка, за която и досега съжаляваше. Съмняваше се, че Пиля знае нещо за това. Майка й не бе между живите, преди три зими я отнесе треска от развалени стриди. През онези години Лолър бе голям женкар — беше малко след провала на първия му брак, — но оттогава нещата доста се бяха променили и той би предпочел Пиля да престане да го гледа по този подканящ, изпълнен с надежди начин, сякаш той бе олицетворение на всичките й мечти за един истински мъж. Не беше. Ала от друга страна, бе твърде учтив, за да й го каже.

Тя му подаде чашката, в която се поклащаше розова течност. Пръстите на Лолър бяха несръчни, като издялани от дърво. Наложи се да му помогне, за да изпие течността. Но тинктурата от тръпнитревче започна да действа почти веднага: първото, което почувства, бе приятно отпускане — за първи път след шока от преживяното на палубата. Пиля взе празната чаша и я сложи на рафта срещу койката му.

На този рафт Лолър държеше предметите от Земята — шест мънички късчета от един съществувал някога свят. Пиля се наведе и ги разгледа — монетата, бронзовата статуетка, парчето от глинен съд, картата, пистолета и малкия камък. Докосна предпазливо статуетката с върховете на пръстите си, сякаш се притесняваше да не я опари.

— Какво е това?

— Дребна фигурка на божество, от едно място на име Египет. Това е било на Земята.

— На Земята? Имаш неща от Земята?

— Семейни съкровища. Статуетката е някъде на четири хиляди години.

— Четири хиляди години! А това? — Тя взе монетата. — Какво пише тук, върху това късче метал?

— „В Бога се уповаваме“ — върху страната с женското лице. От другата страна, където е птицата, е изписано: „Съединени американски щати“, а тук долу: „Четвърт долар“.

— Какво означава „четвърт долар“?

— Имало е такива пари, на Земята.

— А „Съединени американски щати“?

— Място.

— Искаш да кажеш остров?

— Не зная. Не, съмнявам се. На Земята не е имало острови като нашите.

— А това същество с крилете? Няма такива животни.

— Имало е на Земята. Нарича се орел. Това е птица.

— Какво е птица?

Той се поколеба.

— Нещо, което лети във въздуха.

— Като хвъркоперката?

— Нещо подобно. Наистина не зная.

Пиля замислено огледа останалите предмети и каза тихо:

— Земята… Значи наистина е съществувала.

— Разбира се, че е съществувала!

— Досега не бях сигурна. А може да е само легенда. — Тя се обърна, погледна го с кокетна усмивка и протегна монетата. — Ще ми я дадеш ли, докторе? Харесва ми. Искам да си имам нещо от Земята.

— Не мога, Пиля.

— Моля те. Хайде, дай ми я. Много е красива.

— Тя принадлежи на семейството ми от стотици години. Не мога да я дам на никого.

— Ще ти позволя да я гледаш винаги когато поискаш.

— Не — отсече той. Всъщност чудеше се за кого ли я пази. — Съжалявам. Бих искал да мога, но няма начин. Не и тези неща.

Тя кимна, без да се опитва да скрие разочарованието си.

— Земята — прошепна, сякаш опитваше на вкус това загадъчно име. — Земята! — Остави монетата на лавицата и продължи: — Друг път ще ми разкажеш какви са останалите предмети от Земята. Сега ни чака работа. Къде е мехлемът за ръце?

Той й посочи един буркан. Пиля го взе и гребна малко с пръст. След това обърна дланите му нагоре и поклати тъжно глава.

— Ще ти останат белези.

— Не съм сигурен.

— Това нещо можеше и теб да дръпне зад борда.

— Не — отвърна Лолър. — Нямаше как. Вече беше уловило Госпо и се интересуваше само от него. Аз бях в по-изгодна позиция да се съпротивлявам.