Айзък Азимов - Роботите на зората

— Възможно ли е — попита Бейли, — съвсем между другото да си му казала нещо, което да е предизвикало мозъчното изключване след като си го оставила — може би след около час по-късно?

— Абсолютно невъзможно, мистър Бейли — остро възрази Фастълф. — Мозъчното изключване настъпва веднага. Моля ви да не се заяждате с Гладиа по такъв начин. Тя не е способна да предизвика умишлено мозъчно изключване, а е немислимо да го е направила случайно.

— Не е ли също така немислимо това да се случи вследствие на случайно позитронно отместване, както твърдите, че трябва да е станало?

— Не толкоза немислимо.

— И двете алтернативи са изключително невероятни. Каква е разликата в немислимостите?

— Огромна. Допускам, че мозъчно изключване вследствие на позитронно отместване може да настъпи с вероятност 1 по 10 12; а породена от случайно налучкване — с 1 по 10 100. Това е само една груба, но разумна оценка. Разликата е по-голяма, отколкото разликата в размерите на един електрон и цялата Вселена — и е в полза на позитронното отместване.

За известно време се възцари тишина.

— Д-р Фастълф — поде Бейли, — преди малко казахте, че няма да можете да останете дълго.

— Вече стоях прекалено много.

— Добре. Тогава бихте ли си тръгнали?

Фастълф понечи да стане, после попита:

— Защо?

— Защото искам да говоря с Гладиа насаме.

— За да се заяждате с нея?

— Трябва да я разпитам без вашата намеса. Положението е твърде сериозно, за да обръщаме внимание на учтивостта.

— Не се боя от мистър Бейли, скъпи докторе — намеси се Гладиа. — После добави с горчивина — Роботите ще ме защитят, ако отиде твърде далече в своята неучтивост.

Фастълф се усмихна и каза:

— Много добре, Гладиа.

Той се изправи и протегна ръка към нея. Тя я пое за кратко.

— Бих искал Жискар да остане тук като обща охрана, а Данил да не напуска съседната стая, ако не възразявате. Бихте ли ми заели един от вашите роботи да ме придружи до моето имение?

— Разбира се — отвърна Гладиа и повдигна ръцете си. — Струва ми се, че познавате Пандиън.

— И още как! Твърд и надежден придружител.

Фастълф излезе с робота по петите си.

Бейли изчака, докато гледаше Гладиа и я изучаваше с поглед. Тя седеше свела очи към ръцете, които беше присвила вяло в скута си.

Бейли беше сигурен, че тя криеше нещо. Не знаеше как би могъл да я накара да проговори, но беше сигурен и в друго. Докато Фастълф беше там, тя нямаше да каже цялата истина.

Най-сетне Гладиа вдигна поглед с изражението на малко момиченце върху лицето си.

— Как си, Илайджа? Как се чувстваш? — тихо попита тя.

— Достатъчно добре, Гладиа.

— Д-р Фастълф каза, че ще те доведе през ливадите и че ще се погрижи да изпиташ предварително най-лошото.

— Нима? И защо? За да се забавлява ли?

— Не, Илайджа. Казах му как си реагирал на откритото пространство. Спомняш ли си, когато изгуби съзнание и падна в езерото?

Илайджа поклати отривисто глава. Не можеше да отрече нито факта, нито пък че не си го спомня, но не му се нравеше, че тя заговори за това.

— Вече не е съвсем така — рязко отсече той. — Имам напредък.

— Но д-р Фастълф каза, че ще ти направи един малък тест. Добре ли мина?

— Достатъчно добре. Не припаднах.

Той си спомни епизода на борда на кораба, когато наближаваха Аврора, и леко скръцна със зъби. Това беше съвсем друго и нямаше нужда да го обсъждат.

— Как да те наричам тук? — смени нарочно темата Бейли. — Как да се обръщам към теб?

— Ти ме наричаш Гладиа.

— Може би не е прието. Бих могъл да ти казвам мисис Делмар, но може би имаш…

Тя пое задъхано въздух и остро го прекъсна:

— Не съм използвала това име, откакто дойдох тук. Моля те да не го използваш и ти.

— Как те наричат аврорианците в такъв случай?

— Казват ми Гладиа Солария, но само за да подчертаят, че съм чужденка. Не държа и на това. Аз съм просто Гладиа. Едно име. Не е аврорианско и се съмнявам, че може да се повтаря на тази планета, така че то стига. Аз ще продължа да те наричам Илайджа, ако нямаш нищо против.

— Нямам нищо против.

— Бих искала да ти поднеса чай — каза Гладиа.

Прозвуча като твърдение и Бейли кимна.

— Не знаех, че космолитите пият чай — отбеляза той.

— Не е като чая на Земята. Това е растителен екстракт, съвсем приятен, но не се счита за вреден по никакъв начин. Наричаме го чай.

Тя вдигна ръка и Бейли забеляза, че ръкавът й беше здраво вързан за китката, откъдето продължаваха тънки ръкавици с цвят на кожата. Значи продължаваше да излага минимална част от повърхността на своето тяло в негово присъствие. Все така свеждаше до минимум опасността от зараза.