Айзък Азимов - Роботите на зората

— Не, не — възрази Фастълф. — Не бих могъл да накарам никого да повярва в това. Данил беше моят първи успех, моят триумф. Не бих го унищожил при никакви обстоятелства. Естествено, бих се обърнал към Джендър. Всеки би го разбрал и трябва да съм глупак, за да се опитвам да ги убедя, че за мен би имало повече смисъл да жертвам Данил.

Те вървяха отново и почти бяха стигнали своята крайна цел. Бейли изпадна в дълбоко мълчание със здраво стиснати устни.

— Как се чувствате, мистър Бейли? — попита Фастълф.

— Ако имате предвид как ми понася откритото пространство — приглушено рече Бейли, — дори не го забелязвам. А ако имате предвид дилемата, пред която сме изправени, мисля, че съм толкова близо до това да се откажа, колкото би могло да бъде, без за целта да е необходимо да си пъхам главата в ултразвукова камера за разрушаване на мозъка.

После се обърна разпалено:

— Защо изпратихте да ме викнат, д-р Фастълф? Защо ми възлагате тази работа? Какво съм ви направил, че да се отнасяте така с мен?

— Всъщност — отвърна Фастълф, — идеята не беше моя. И после, мога да се позова единствено на своето отчаяние.

— Добре, чия идея беше тогава?

— Първоначално я предложи собственикът на имението, до което вече стигнахме. Аз самият нямах по-добра идея.

— Собственикът на имението? Защо пък той…

— Тя.

— Добре тогава, защо пък тя да предлага подобно нещо?

— О! Не ви ли обясних, че тя ви познава, мистър Бейли? Ето я там, вече ни чака.

Бейли вдигна смаяно поглед.

— Йосафате — прошепна той.

Младата жена ги посрещна с измъчена усмивка:

— Знаех си, че когато те видя отново, Илайджа, това ще е първата дума, която ще чуя.

Бейли не откъсваше поглед от нея. Беше се променила. Носеше косата си по-късо подстригана, а лицето й имаше още по-угрижен вид в сравнение с първата им среща преди две години. Изглеждаше много по-състарено. И все пак тя си оставаше Гладиа. С нейния триъгълен овал, издадени скули и малка брадичка. Все така дребничка, все така слаба — в нея неизменно се долавяше нещо детинско.

След като се върна на Земята, Бейли често я сънуваше, макар и по не отявлено еротичен начин. Сънищата му представляваха различни варианти на това, как той все не може да я достигне. Гладиа оставаше винаги малко по-надалече, отколкото трябваше, за да я заговори човек направо. Никога не го чуваше, когато Бейли я викаше. Никога не се приближаваше, когато той тръгваше към нея.

Не беше трудно да се разбере, защо сънищата му бяха такива. Гладиа беше родена на Солария и следователно се предполагаше, че почти никога не присъства физически пред други човешки същества.

Илайджа беше забранен за нея, защото беше човек, още повече (разбира се), че идваше от Земята. И въпреки, че разследването на убийството налагаше те да се срещат, когато се случваше да са заедно физически, тя беше покрита от главата до петите, за да избегне истинския контакт. При последната им среща, обаче, тя беше протегнала голата си ръка и с мимолетно движение се беше докоснала до неговата буза — с явно пренебрежение на здравия разум. Трябва да е знаела, че в резултат от това, би могла да се зарази. За Бейли докосването означаваше много, защото всеки един елемент от нейното възпитание го правеше немислимо.

С времето сънищата му бяха избледнели. Думите на Бейли прозвучаха доста глуповато:

— Значи ти си притежавала…

Той замълча и Гладиа довърши изречението вместо него.

— Робота. А преди две години, пак аз имах съпруг. Всичко, до което се докосна, се разрушава.

Без да си дава сметка какво прави, Бейли сложи длан върху своята буза. Гладиа изглежда не забеляза.

— Ти ми дойде на помощ тогава — продължи тя. — Прости ми, но трябваше да те извикам пак. Заповядай, Илайджа. Заповядайте, д-р Фастълф.

Фастълф отстъпи на Бейли да влезе пръв и го последва. След него вървяха Данил и Жискар — и с характерната за роботите незабележимост отстъпиха в две от незаетите ниши, разположени една срещу друга. Те застанаха прави, с гръб към стените.

Като че ли за момент Гладиа се отнесе към тях с типичното за човешките същества безразличие спрямо роботите. Но след като хвърли поглед към Данил, тя се обърна към Фастълф с леко потрепване в гласа си:

— Онзи там. Моля ви. Помолете го да излезе.

Фастълф възкликна с известно учудване:

— Данил?

— Прекалено… прекалено много прилича на Джендър!

Фастълф се обърна и погледна Данил. По лицето му премина сянка на неприкрита болка.