Джордж Мартин - Пясъчните крале

Уайът отново се обърна към олтара и коленичи, а останалите също коленичиха и подеха молитва — всички без един. В сенките в дъното на параклиса К’ара ДаХан гледаше своя проктор изпод надвисналите си вежди.

Същата нощ, след мълчалива вечеря в столовата и кратка среща на щаба, оръжейният майстор повика Уайът за разходка по стените.

— Прокторе, душата ми е обезпокоена — поде той. — Трябва да се посъветвам с този, който стои най-близо до Баккалон.

Уайът кимна, двамата взеха дебели наметала от черна кожа и излязоха на терасата от червеникав камък, над която блещукаха звездите.

Близо до караулката над градската порта ДаХан се облегна на парапета и след като плъзна поглед по скованата от сняг долина, го спря на лицето на проктора и каза:

— Уайът, вярата ми е слаба.

Прокторът не отговори. Лицето му бе скрито в сянката на качулката. Такова признание не беше характерно за воин на Стоманените ангели. Баккалон казваше, че вярата на боеца трябва винаги да е непоклатима.

— В старите времена — продължи К’ара ДаХан — срещу децата на Баккалон са били използвани много оръжия. Днес някои от тях съществуват само в легендите. Може би никога не ги е имало. Може би те са лишени от съдържание понятия, като боговете, на които се прекланят мекушавите хора. Аз съм само един оръжеен майстор, тези неща са непознати за мен. Но, прокторе, има една легенда, която ме безпокои. Веднъж, разказва се в нея, през дългите векове на война, Синовете на Хранга пратили на семето на Земята зли вампири на ума, същества, които хората нарекли ядачи на души. Докосването им било невидимо, но се простирало на километри, по-далече, отколкото може да ги види човек, по-далече, отколкото стреля лазерна пушка, и предизвиквало лудост. Видения, прокторе, видения! Лъжливи богове и лъжливи планове били заложени в умовете на хората и…

— Мълчи! — сряза го Уайът. Гласът му беше твърд и студен като нощния въздух, който превръщаше дъха в пара.

Настъпи тягостна тишина. Сетне, с омекнал глас, прокторът продължи:

— Цяла зима се молех, ДаХан, борех се с виденията. Аз съм проктор на Децата на Баккалон на света Корлос, не някакво сукалче, което да бъде подвеждано от лъжливи богове. Говоря само тогава, когато съм сигурен. Говоря като ваш проктор, като ваш баща във вярата и като командващ офицер. Това, което ме тревожи, оръжеен майстор, е, че се съмняваш в мен. Следващото, което очаквам, е да започнеш да спориш с мен на бойното поле, да обсъждаш с други заповедите ми.

— Никога, прокторе — отвърна ДаХан и покорно коленичи в снега.

— Надявам се. Но преди да те освободя, защото си мой брат пред Баккалон, ще ти отговоря, макар да не се налага да го правя. Ето какво ще ти кажа: прокторът Уайът е добър офицер, както и посветен на вярата си мъж. Бледото дете сподели с мен пророчествата си и предсказа, че ни очакват големи чудеса. Неща, които скоро ще видим с очите си. Но ако предсказанията не се сбъднат, ако не се появят никакви знаци — това също ще видим с очите си. И тогава ще зная, че не Баккалон е пратил виденията, а лъжлив бог, вероятно хрангански ядач на души. Или ти смяташ, че хранганците могат да правят чудеса?

— Не — отвърна ДаХан все още на колене, свел голямата си олисяла глава. — Това би било ерес.

— Именно — потвърди прокторът и погледна за миг зад стените. Нощта беше ясна и студена и нямаше луна. Усещаше вдъхновение, дори звездите сякаш възпяваха величието на бледото дете, защото съзвездието на Меча беше високо в зенита и Воинът посягаше към него от мястото, където стоеше на хоризонта.

— Тази нощ ще стоиш на пост без наметалото — обърна се прокторът към ДаХан, след като отново погледна надолу. — И когато северният вятър те накара да затрепериш, ще приемеш болката като награда, защото тя ще е знак, че си се подчинил на своя проктор и на бога. Колкото повече изстива плътта ти, толкова повече пламъкът в сърцето ти ще се разгаря.

— Да, прокторе — отвърна ДаХан, свали наметалото си и му го подаде.

На стенния екран в потъналата сумрак всекидневна вървеше позната драма, но неКрол се бе отпуснал в креслото с притворени очи и почти не следеше записа. Непримиримата говорителка и двама други дженшийски изгнаници седяха на пода, втренчили запленени погледи в спектакъла човешки терзания и неволи — напоследък проявяваха жив интерес към обичаите и живота на други култури. Всичко това наистина бе много странно, мислеше си неКрол, дженшите от водопада и другите кланове не изпитваха подобен интерес. Спомни си първите дни, преди идването на Стоманените ангели с техния стар, обречен на разглобяване боен кораб, когато бе предлагал най-различни предмети за размяна с дженшийските говорители — сияеща коприна от Авалон, скъпоценни камъни от Горен Кавалаан, дуралуминиеви ножове, слънчеви генератори, стоманени енерголъкове, книги от десетки светове, лекарства и вино — беше докарал по малко от всичко. От време на време говорителите вземаха нещичко, но никога не проявяваха особен ентусиазъм — единственото, което ги интересуваше, беше солта.