Джордж Мартин - Пясъчните крале

— „В онези дни много злини се изляха върху семето на Земята, защото децата на Баккалон Го бяха изоставили, за да се кланят на по-мекушави божества. Затуй небесата потъмняха и стовариха се отгоре им Синовете на Хранга, с червени очи и демонични зъби, а отдолу като облак скакалци нахлуха финдийските орди, та чак закриха звездите. И светът горя в огньове, а децата викаха: «Спасете ни! Спасете ни!» И бледото дете дойде и застана сред тях, с Неговия могъщ меч в ръката Му, и с глас като гръмотевица. И Той ги порица: «Вие бяхте лоши деца — рече им, — защото не Ми се подчинихте. Къде са ви мечовете? Не положих ли мечове в ръцете ви?» А децата отвърнаха: «Превърнахме ги в плугове, о, Баккалон!» И Той се разгневи. «С тези плугове ли, тогава, ще прогоните Синовете на Хранга? С плуговете ли ще се изправите срещу финдийските орди?» И Той ги изостави и запуши ушите Си за плача им, защото Сърцето, на Баккалон е Сърце от огън. Но тогава един от семето на Земята изсуши сълзите си, защото небето грееше толкова ярко, че те пареха бузите му. И жажда за кръв се надигна в него и той изкова от плуга си меч и нахвърли се връз Синовете на Хранга, и ги избиваше където свари. И други видяха и го последваха и страховит боен вик огласи света. А бледото дете го чу и дойде отново, защото слухът Му се радва повече на бойните крясъци, отколкото на плача. И когато Той видя, усмихна се. «Сега вече отново сте Мои деца — рече на семето на Земята. — Обърнахте Ми гръб, за да се преклоните пред един бог-агнец, но не знаете ли, че агнецът става само за заколение? Ала добре, че взорът ви се проясни и пак сте Вълците на Бога!» И Баккалон им даде отново мечове, на всички Свои деца, на семето на Земята, и въздигна Той могъщото си черно острие, Убиеца на демони, който погубва бездушните, и го завъртя високо. И Синовете на Хранга отстъпиха пред неговата сила, а финдийската орда изгоря от погледа му. И децата на Баккалон закрачиха из световете“. — Прокторът вдигна очи. — Вървете, мои братя по оръжие, и мислете за Учението на Баккалон, докато спите. И нека бледото дете ви дари с видения!

С това срещата бе завършена.

Дърветата на хълма бяха съвсем голи и блестяха от слана, а снегът — равен освен на местата, където минаваха стъпки или имаше вълнички от силния северен вятър, — сияеше ослепително на следобедното слънце. В долината под тях градът на Стоманените ангели изглеждаше невероятно спокоен и чист. Високи преспи се бяха натрупали в основите на източната стена и се издигаха до средата на червеникавия камък, портите не бяха отваряни от месеци. Много отдавна децата на Баккалон бяха събрали реколтата и се бяха затворили в града, за да се греят край огньовете. Ако не бяха синкавите пламъци, които не угасваха по цяла нощ, и редките патрули по стената, неКрол сигурно щеше да си помисли, че Ангелите са заминали.

Дженшийката, която неКрол, кой знае защо, бе нарекъл Непримиримата говорителка, го погледна с неестествено тъмните си за своя вид очи.

— Под снеговете лежи разрушеният бог — рече тя и меките звуци на дженшийския не успяха да скрият болката в гласа й. Двамата стояха на същото място, където преди време неКрол бе довел Ритър, мястото, където някога се бе издигала пирамидата от пеещ камък. НеКрол бе облечен от главата до петите в бял термоизолиращ костюм, прилепнал плътно по тялото му. Поглеждаше към Мечовата долина през синкавия пластослой на качулката. Но дженшийката, Непримиримата говорителка, беше гола. Вятърът рошеше сивата й зимна козина. Ремъкът на лазерната пушка минаваше между гърдите й.

— И други богове освен вашия ще бъдат разрушени, ако не бъдат спрени Стоманените ангели — посочи неКрол и потрепери, въпреки изолиращия костюм.

Дженшийката сякаш не го чу.

— Бях дете, когато дойдоха, Арик. Ако не бяха посегнали на нашия бог, сигурно още щях да съм дете. Когато всичко свърши, светлините угаснаха и сиянието в мен замря, побягнах надалеч от пеещите камъни, отвъд нашата родна гора, без да зная какво да правя, без да помисля за прехраната си дори. Нищо не е както едно време в тъмната долина. Дивите свине бягаха от мен или ме заплашваха с бивните си, други дженши искаха да ме нападнат или се биеха помежду си. Не разбирах какво става, нито можех да се моля. Дори когато Стоманените ангели ме откриха, не осъзнах какво ме чака и тръгнах с тях за града им, без да познавам дори речта им. Помня стените и децата на въжета — толкова много и по-малки от мен. Едва тогава — когато ги видях да висят там — започнах да крещя и да се боря и в мен се пробуди нещо диво и необуздано. — Тя втренчи поглед в него, вдигна космата ръка и я положи на приклада на пушката.