Джордж Мартин - Пясъчните крале

По времето, когато Сърцето на Баккалон се спусна зад хоризонта и последните червеникави лъчи гаснеха в клоните на дърветата, неКрол бе натрупал толкова предмети, колкото можеше да носи, а солта почти бе свършила. Той нахлузи обувките, прибра грижливо придобивките си и се настани на затревената поляна, готов за търпеливо очакване. Един по един към него се присъединиха дженшите от водопада. Накрая се появи и старият говорител.

Молитвите започнаха.

Стиснал пушката в ръка, старият говорител бавно закрачи през водата на езерото и приседна в подножието на пирамидата. Останалите, възрастни и деца, поне четирийсет души, избраха места в тревата близо до брега, зад неКрол и около него. Всички бяха отправили погледи към езерото и пирамидата, където силуетът на стария говорител се очертаваше на фона на новоизгрялата огромна луна. Старият говорител сложи пушката върху каменната основа, опря длани в пирамидата и тялото му сякаш се вдърви. Останалите дженши се напрегнаха и умълчаха.

НеКрол се намести по-удобно и потисна една прозявка. Не за първи път присъстваше на молитва пред пирамидата и познаваше добре ритуала. Очакваше го поне час скука — дженшите се прекланяха пред боговете си мълчаливо и не се чуваше нищо освен ритмичното им дишане, нямаше нищо за гледане освен тези четирийсет безстрастни лица. Търговецът въздъхна и се помъчи да се усамоти във вътрешния си мир: затвори очи и се съсредоточи върху меката трева под себе си и топлия ветрец, който галеше косата му. Тук, за кратко, той бе намерил покой. Колко дълго щеше да продължи обаче? Защото ако Стоманените ангели откриеха тази долина…

Измина час, но неКрол, погълнат от медитация, не забелязваше хода на времето. Изведнъж долови наоколо раздвижване и разговори — дженшите се надигаха и се отправяха към гората. После пред него застана старият говорител, сложи пушката в краката му и каза само:

— Не.

НеКрол се ококори.

— Какво?! Но вие трябва да го направите. Нека ви покажа как става…

— Арик, имах видение. Богът ми показа всичко, освен това ме увери, че няма да е добро дело да вземем това нещо.

— Говорителю, Стоманените ангели ще дойдат…

— Ако дойдат, нашият бог ще разговаря с тях — заяви дженшийският старейшина и от гласа му беше ясно, че това е окончателното му решение.

— За храната благодарим на себе си и на никого другиго. Тя е наша, защото е създадена от ръцете ни, защото сме се сражавали за нея, наша е според единственото право, което признаваме — правото на силния. Но за тази сила — за мощта на ръцете ни и стоманата на нашите мечове, както и за огъня в сърцата ни — трябва да благодарим на Баккалон, бледото дете, което ни дари с живот и ни научи да го пазим.

Прокторът стоеше вдървено срещу петте дълги дървени маси в голямата столова и произнасяше всяка дума със сериозен и благочестив тон. Беше положил жилестите си ръце върху дръжката на меча, а мъждивата светлина караше униформата му да изглежда почти черна. Присъстващите Стоманени ангели бяха насядали, но го следяха внимателно, без да докосват храната пред себе си — едри варени грудки, димящи късове месо от дива свиня, черен хляб и купи със зрънца от нова трева. Децата под десет години, облечени с широки набрани ризи и с неизменните колани от стоманена мрежа, заемаха най-външните маси под тесните прозорци и не смееха да помръднат под строгите погледи на родителите си. По-навътре, на две еднакво дълги маси, бе подредено бойното братство, в цялото си въоръжение, мъже и жени, ветерани с бакърена кожа, облечени в хамелеонови дрехи като тези на Уайът, но без високата яка. Само неколцина имаха металните отличителни знаци за военен ранг. Централната маса, два пъти по-къса от останалите, бе отредена за кадровите Стоманени ангели, отдельонните бащи и отдельонните майки, оръжейните майстори, знахарите, четиримата фелдепископи, всичките с високи твърди пурпурни яки. И прокторът — начело.

— Нека вкусим от храната — обяви Уайът накрая, завъртя меча над масата, за да подчертае с този жест, че е храната е благословена, и седна на мястото си. Също като останалите прокторът се бе подредил на опашката при кухнята за да получи порция, която по нищо не се отличаваше от тази на останалите членове на братството.

Чу се звън на ножове и вилици и тропот на чинии, и от време на време удар на палка, когато някой приемен родител наказваше непослушен ученик. Но иначе в столовата цареше тишина. Стоманените ангели не разговаряха по време на хранене; предпочитаха да обмислят наученото през деня, докато поглъщаха спартанските си порции.