Уилям Гибсън: Невромантик

— Ей, Кейс, готин…

Той вдигна поглед и срещна сивите очи с плътна очна линия. Носеше избелял френски орбитален работен гащеризон и бели маратонки.

— Търсих те — тя седна на мястото срещу него с лакти на масата. Ръкавите на прилепналия син гащеризон бяха изрязани на раменете и той автоматично потърси следи от дермове или спринцовки. — Искаш ли цигара?

Тя изпъкна смачкан пакет „Йехеюан“ с филтър от джоба на глезена си и му подаде една. Той пое цигарата и я остави да му я запали с червена пластмасова запалка.

— Спиш ли достатъчно, Кейс? Изглеждаш уморен.

Според акцента тя идваше някъде южно от Спрол, към Атланта. Кожата под очите й беше бледа и с нездрав вид, на плътта все още беше гладка и твърда. Беше на двадесет. Нови, сякаш причинени от гримаса на болка бръчици бяха започнали да се образуват около ъглите на устата й. Тъмната й коса беше прибрана назад с панделка от щампована коприна. Десенът би могъл да бъде компютърна схема или карта на град.

— Да, когато не забравя да си взема хапчетата — каза той и почувства как го облива почти осезаема вълна на копнеж; страстта и самотата навлизаха в него на честотата на амфетамина. Той си спомни уханието на кожата й в горещата тъмнина на ковчега близо до пристанището, допира на пръстите й, сключени около кръста му.

„Плътта — помисли си той — и нейните желания“.

— Уейдж — каза тя, присвивайки очи. — Иска да те види с дупка в главата. — Тя запали цигара.

— Кой ти каза? Рац? Говорила си с Рац?

— Не. Мона. Новият й тъпкач е едно от момчетата на Уейдж.

— Не му дължа чак толкова много. Пък и ако ме ликвидира, със сигурност губи — сви рамене той.

— Твърде много хора са му длъжници, Кейс. Може да послужиш като пример за назидание. Внимавай много.

— Разбира се. А ти как си, Линда? Имаш ли къде да спиш?

— Да спя? — Тя поклати глава. — Разбира се, Кейс. — Потрепери и се приведе напред към масата. Лицето й беше изпотено.

— Ето — каза той, бръкна в джоба на дъждобрана си и извади смачкана петдесетачка. Изглади я по навик под масата, сгъна я на четири и й я плъзна.

— Ти си този, който има нужда от пари, сладък. По-добре ги дай на Уейдж.

Имаше нещо в изражението на тези сиви очи, което той не можеше да разчете, нещо, което не беше виждал преди.

— Дължа на Уейдж много повече. Скоро ще получа други — излъга той, докато наблюдаваше как неговите Нови йени изчезват зад ципа на джоба й.

— Веднага, щом си вземеш парите, намери Уейдж.

— До скоро, Линда — каза той и се изправи.

— До скоро — милиметър бяла ивица се показа около зениците й. Санпаку. — Пази си гърба.

Той кимна, нетърпелив да тръгне.

Хвърли поглед назад, докато пластмасовата врата се затваряше зад него и видя отражението на очите й в рамка червен неон.

Петък вечер на Нинсей.

Кейс вървеше покрай щандове за якитори и салони за масаж, подмина покрай едно кафене от веригата „Красиво момиче“ и електронния грохот на една зала за игри. Отстъпи встрани, за да направи път на един сарари в тъмен костюм, когато забеляза знака на Мицубиши-Генотех, татуиран на гърба на дясната му ръка.

Дали беше автентичен? Ако да, мислеше си Кейс, тоя си търси белята. На служителите на М-Г над определено ниво в йерархията са присаждаха усъвършенствани микропроцесори, които наблюдаваха нивото на мутациите в кръвта. С подобен трансплант в Нощния Град закъсваш лесно, и се оказваш директно в някоя нелегална клиника.

Този сарари беше японец, но тълпата в Нинсей беше предимно гайджин. Моряци на групи от пристанището; напрегнати самотни туристи на лов за удоволствия, неописани в туристическите справочници; тежкари от Спрол, демонстриращи наперено присадки и транспланти, и дузина различни видове търговци на черно — всички те изпълваха улицата със сложен танц, съчетание на страст и търговия.

Съществуваха безброй теории, обясняващи защо Чиба толерира Нинсейския анклав. Кейс споделяше мнението, че Якудза пази мястото като един вид исторически парк, някакво напомняне за скромния й произход. Смяташе, че известни основания има и твърдението, че цъфтежът на технологиите изисква зони далеч от ръката на закона, и че Нощният Град съществува не заради своите обитатели, а като нарочно оставена без надзор опитна база за технологично развитие.

„Дали Линда имаше право? — се чудеше той, загледан в светлините. — Дали Уейдж би ме убил като предупреждение за останалите?“ Това не звучеше много убедително, но от друга страна, Уейдж печелеше предимно от незаконна търговия с биологични елементи, а се говореше, че трябва да си луд, за да вършиш това.