Агоп Мелконян - За спасяването на света

Никой не може да върне часовниковата стрелка назад, за да заживее във време, предшествало неговото раждане. За нас миналото е безвъзвратно изтекло!

И все пак аз посетих една забравена епоха, живях на Земята преди стотици хиляди години. Това бях аз – и не бях аз.

Видях всичко „със собствените си очи“, при все че това бяха очите на един друг, непознат и неизвестен човек.

Човек? Може ли той да бъде наречен човек?

Впрочем да не избързвам. Нека разкажа събитията поред, така, както се случиха.

Един следобед ми се обади по телефона моят бивш съученик Страшимир Лозев. Някога, в гимназията, бяхме близки приятели, но животът по-късно ни раздели. Всеки тръгна по своя път, престанахме да дружим. Понякога се срещахме случайно на улицата, спомняхме си ученическите лудории и накрая завършвахме с вечното пожелание „тия дни“ непременно да се видим. Когато ми се обади, помислих, че най-после наистина е решил да осъществи намерението ни. Но поводът бе съвсем друг.

Щом се настани в креслото и разменихме традиционните приятелски закачки, Лозев измъкна от чантата си малка стъкленица и я постави пред мен на бюрото:

– Искам да чуя твоето мнение. Разгледай добре този предмет и ми кажи – от какво е направен и за какво може да служи.

Погледнах озадачен приятеля си. Той ми посочи с поглед стъкленицата и не каза нищо повече.

Това беше малък прозрачен цилиндър с гладки стени. В средата, почти по цялата му дължина, лежеше тънка белезникава пръчка. Стори ми се много тежък за големината му. Повъртях го из ръцете си и запитах:

– Отгде си го взел?

– Чакай, не бързай! Ти още не си го разгледал както трябва. – Лозев скочи, пое стъкленицата, ловко я раздели на две през средата, извади пръчката и ми я подаде. – Виж това, то е най-важното.

На тънка пръчица бе навит млечнобял конец. Аз хванах края му и започнах да го размотавам. Скоро на масата се образува купчина лъскава нишка. Беше гъвкава като много тънка стоманена тел, но доста тежка. Развих няколко десетки метра.

Лозев щракна запалката си. Поднесе края на конеца към пламъка, държа го около минута и ми го подаде.

Хванах предпазливо нагряваното място. Бе хладно, дори не бе почерняло.

– Имаш ли ножица? – запита неочаквано Лозев.

– Мисля, че имам – аз извадих от чекмеджето голяма канцеларска ножица. – Защо ти е?

– Отрежи ми едно парче от този конец. – Лозев ме изгледа лукаво.

Бялата жичка се извиваше, изплъзваше се. Ножицата щракаше напразно. Не можах да прережа странната нишка. Опитах се да я скъсам с ръце, опъвах с все сили.

– Дърпай, дърпай! – подкани ме той.

– Какво, ти успя ли?

– Не, само се порязах – и той ми показа наранения си пръст. – Е, какво ще кажеш?

– Прилича ми на някаква бобина, макар че нищо подобно досега не съм виждал – отговорих му аз. – Цилиндърът и пръчката като че ли са стъклени, но са твърде тежки, а жицата… жицата просто не мога да определя от какъв материал е направена. Може би… някаква непозната пластмаса с необичайна якост.

Лозев отсече уверено:

– Не, не е пластмаса! Не може да бъде пластмаса.

– Тогава не знам. По-добре кажи сам. Виждаш, не мога да позная.

– Добре, ще ти кажа: това е косъм от брадата на Мохамед.

– Какъв косъм? Кой Мохамед?

– Това е косъм от брадата на Пророка, на Мохамед. Говоря ти най-сериозно. Ако не вярваш – имам писмени доказателства.

– Да не би Аллах лично да ти е подарил косъм от брадата на своя пророк? – разсмях се аз.

– Не ми го е подарил. Вуйчо ми сам го е взел от една джамия – отвърна съвсем сериозно Лозев. – Макар че това може би му е струвало живота. Историята, съвсем накратко, е следната.

Вуйчото на Лозев – капитан Пройнов – командвал рота през Балканската война. Частта му попаднала през есента на 1912 година в малкото тракийско градче Кешан. Там, в джамията, той намерил този предмет – светиня на мохамеданите. С него градчето било прочуто в цялата Отоманска империя. Вуйчото, без много да се церемони, прибрал стъкленицата. Но някакъв стар турчин видял светотатството. От виковете и клетвите му разбрали, че това е косъм от брадата на пророка им. Според стареца Мохамедовият косъм имал чудодейното свойство сам да расте, да се навива около пръчката и… бил по-мъдър от седем мъдреци.

Капитанът може би се смутил от клетвите на турчина. Но по-вероятно е, че се е вслушал в съветите на практичния си фелдфебел да не държи такъв предмет при себе си. Ако случайно попадне в плен (война е – всичко се случва), фанатичните турци сигурно биха го насекли на парчета за кощунството. И той изпратил по един завръщащ се в Пловдив войник стъкленицата на сестра си – майката на моя приятел.