Джон Толкин - Властелинът на пръстените

— Винаги сте добре дошли — каза Чудоум. — А сега имам едно предложение. Наближава залез-слънце и е време за вечеря, защото ние тук обикновено си лягаме, щом мръкне. Много ще се радвам, ако останете да похапнете с нас.

— И ние бихме се радвали — отвърна Фродо. — Но се боя, че трябва незабавно да потеглим. Дори и така мракът ще ни завари, преди да сме стигнали до Сала.

— Чакайте де! Тъкмо щях да кажа: след скромната вечеря ще впрегна каручката и ще ви откарам до Сала. Така ще си спестите пътя, а може и нещо друго да си спестите.

За облекчение на Пипин и Сам, Фродо прие поканата с благодарност. Слънцето вече бе потънало зад западните хълмове и наоколо притъмняваше. Дойдоха двама от синовете на Чудоум заедно с трите му дъщери и на голямата маса бе сложена богата вечеря. Осветиха кухнята със свещи и стъкнаха огъня. Госпожа Чудоумова търчеше навън-навътре. Влязоха и един-двама хобити от ратаите в чифлика. Скоро на трапезата седяха четиринадесет души. Бирата се лееше в изобилие, придружена от гъби с шунка в грамадна тепсия и много други хубави селски ястия. Легнали край огнището, кучетата глозгаха корички и кокали.

Щом се навечеряха, фермерът и синовете му взеха фенери и отидоха да впрегнат каручката. Мрак изпълваше двора, когато гостите излязоха. Метнаха раниците си в каручката и се покатериха подир тях. Фермерът седна отпред и шибна двете яки понита. Жена му стоеше в светлия правоъгълник на вратата.

— Да се пазиш, Чудоуме! — подвикна тя. — Не приказвай с чужденци и се връщай право у дома!

— Добре — рече той и подкара навън.

Сега не трепваше ни полъх; нощта бе тиха и спокойна, въздухът — мразовит. Движеха се бавно, без фенери. След една-две мили коловозът пресече дълбок канал, изкатери се по стръмния насип и се сля с шосето.

Чудоум слезе и напрегнато се огледа на север и на юг, но в тъмнината не се виждаше нищо, нито звук не долиташе в неподвижния въздух. Тънки ивици речна мъгла висяха над каналите, плъзваха през полята.

— Гъстичка ще стане — каза Чудоум, — но няма да паля фенера, преди да потегля обратно. Който и да идва по пътя тая вечер, ще го чуем отдалече.

От Чудоумовия път до Сала имаше повече от пет мили. Хобитите се наметнаха, но бяха наострили уши за всеки звук, нарушаващ монотонното скърцане на колелата и бавния тропот на понитата. На Фродо му се струваше, че каручката се влачи като охлюв. Седнал до него, Пипин сънливо клюмаше. Сам се взираше напред в прииждащата мъгла.

Най-после стигнаха до отклонението към Сала — познаха го по двата високи бели стълба, които внезапно се показаха отдясно. Чудоум дръпна юздите, каручката изскърца и спря. Тъкмо се канеха да слязат, когато изведнъж чуха онова, от което се опасяваха — екот от копита по шосето пред тях. Тропотът приближаваше.

Чудоум скочи долу, хвана юздите и се вгледа в мрака. Чат-чат-чат — наближаваше конникът. Ударите кънтяха в неподвижния влажен въздух.

— По-добре се скрийте, господин Фродо — тревожно каза Сам. — Легнете в каручката и се завийте с одеяла, а ние ще го пропъдим тоя конник.

С тези думи градинарят скочи и застана до Чудоум. Черните конници щяха да стигнат до каручката само през трупа му.

Чат-чат-чат. Конникът беше съвсем близо.

— Ей, ти там! — викна Чудоум.

Копитата спряха. Стори им се, че един-два ярда напред смътно различават сред мъглата тъмна фигура, омотана с плащ.

— Виж какво! — рече фермерът, като хвърли юздите на Сам и пристъпи напред. — Нито крачка насам! Какво искаш и къде отиваш?

— Търся господин Торбинс. Не сте ли го виждали? — произнесе един приглушен глас — гласът на Мери Брендифук.

Капачето на един затъмнен фенер се повдигна и лъчът му падна върху смаяното лице на фермера.

— Господин Мери! — извика той.

— Да, разбира се! За кого ме помислихте? — запита Мери, идвайки напред. С излизането му от мъглата страховете на пътниците се уталожиха и той изведнъж се смали до нормалните хобитови размери. Яздеше пони и за да се предпази от мъглата, бе омотал шал през устата си.

Фродо скочи от каручката, за да го поздрави.

— А, ето те най-после! — каза Мери. — Вече се чудех дали изобщо ще се появиш днес. Тъкмо се прибирах за вечеря. Когато падна мъглата, пресякох със Сала и отидох към Стъблино да видя дали не си се изтърколил в някой ров. Но да пукна, ако ми е ясно откъде идвате. Къде ги намерихте, господин Чудоум? Сигурно в езерото при патките?

— Не, спипах ги да ми газят нивите и без малко да насъскам кучетата — отвърна фермерът. — Но съм сигурен, че те ще ви разправят всичко. А сега, да прощавате, господин Мери, господин Фродо, и прочие, но комай трябва да си вървя. Нощта напредва и госпожа Чудоумова ще се тревожи.