Джон Толкин - Властелинът на пръстените

— Не — отвърна Пипин. — Да си признаем, щом и без това се сещаш, навлязохме в коловоза от другата страна. Минахме през нивите ти неволно. Бяхме се залутали из гората около Горски дом и искахме да пресечем напряко към Сала.

— Ако сте бързали, по-добре да бяхте взели пътя — каза фермерът. — Но не това ме тревожи. Ваша воля да бродите из землището ми, когато ви хрумне, господин Перегрин. И вие, господин Торбинс, макар да ми се чини, че още обичате гъбите — разсмя се той. — Е, да, не съм забравил това име. Още помня времето, когато младият Фродо Торбинс беше най-страшният хаймана на Фуков край. Но не ми е за гъбите. Тъкмо преди да се появите, беше станало дума за Торбинс. За какво мислите, че ме разпитваше оня смахнат чешит?

Тримата тревожно зачакаха да продължи.

— Е — подхвана фермерът, наслаждавайки се на бавното приближаване към темата, — портата се случи отворена, оня пристигна, яхнал голям черен кон — и право към вратата ми. Целият черен, омотал се с плащ и качулка, като че не иска да го познаят. „Какво ли пък му е притрябвало?“ — мисля си аз. Тук, по границите, не се срещат често Големи хора, а пък за такъв черен тип не бях и чувал. „Добър ти ден — казвам му аз и се приближавам. — Тоя път не води наникъде, та закъдето и да си се запътил, най-добре ще е да се върнеш към шосето.“ Не ми се нравеше видът му, а пък Дръж излезе, подуши го и изскимтя като ужилен, после подви опашка и изчезна с вой. Онзи, черният, не помръдна. „Идвам оттам — рече той бавно, някак си вдървено и посочи на запад, все през моите ниви, представете си. — Виждали ли сте Торбинс? “ — попита той със странен глас и се приведе към мен. Качулката му падаше толкова ниско, че не виждах лицето. Цял изтръпнах, ама не можех да разбера откъде е взел нахалството да язди през землището ми. „Махай се! — рекох. — Тука няма Торбинсовци. Сбъркал си околията. По-добре се връщай на запад в Хобитово, ама да минеш по шосето.“ Онзи отговаря шепнешком: „Торбинс си замина. Той идва насам. Не е далече. Искам да го намеря. Ще ми кажете ли, ако мине? Аз ще се върна със злато.“ — „Не, няма да се върнеш — казвам. — Да се пръждосваш на бегом, откъдето си дошъл. Давам ти една минута, после ще викна кучетата.“ Той изсъска. Не знам смях ли беше, що ли. Викнах кучетата, но той свърна през портата и се понесе като светкавица по пътя към шосето. Е, какво мислите?

Фродо дълго седя, загледан в огъня, но единствената му мисъл бе как сега да стигнат до Сала.

— Не знам какво да мисля — каза той най-сетне.

— Тогава аз ще ви кажа какво да мислите — заяви Чудоум. — Не биваше да се мешате с ония от Хобитово, господин Фродо. Чудаци са те.

Сам се разшава на стола си и взе да мята враждебни погледи към фермера.

— Но вие открай време си бяхте безразсъдно момче — продължи Чудоум. — Когато чух, че напускате Брендифуковци и отивате при оня стар господин Билбо, рекох, че ще си навлечете беля. Помнете ми думите, всичко идва от чудачествата на господин Билбо. Разправят, че се сдобил с пари по странен начин нейде в чужбина. Може би някои искат да знаят какво става със златото и елмазите, дето съм чувал, че били закопани по хълма на Хобитово.

Фродо премълча — смущаваха го проницателните догадки на фермера.

— Е, господин Фродо — не млъкваше Чудоум, — радвам се, че проявихте благоразумието да се върнете във Фуков край. Съветвам ви: стойте си тук! И не се мешайте с разните му там чужденци. Ще си намерите тукашни приятели. Ако пак дойде да ви търси някой от ония черни типове, аз ще се разправям с него. Ще река, че сте умрели или че сте напуснали Графството, или каквото искате. Пък може и да е вярно; току-виж се окаже, че разпитват за стария господин Билбо.

— Може би си прав — отвърна Фродо, без да отмести очи от огъня.

Чудоум го погледна замислено.

— Добре де, виждам, че си имате нещо наум — каза той. — Ясно е като бял ден, че неслучайно се появихте тук едновременно с онзи конник; може и да не съм ви казал нищо ново. Ако искате да запазите нещо в тайна, няма да ви разпитвам, обаче виждам, че имате неприятности. Сигурно мислите, че няма да е лесно да стигнете до Сала, без да ви забележат?

— Точно това мислех — каза Фродо. — Все пак трябва да опитаме да се доберем дотам, а със седене и умуване работа не се върши. Боя се, че е време да вървим. Е, много благодаря за гостоприемството! Смейте се, ако щете, но повече от трийсет години живях в ужас от вас и вашите кучета. Жалко, изтървал съм един добър приятел… И сега ми е мъчно, че трябва да тръгна толкова скоро. Но може да се върна някой ден… Ако ми е писано.