Дейвид Брин - Пощальонът

Червените петна върху лицето й бяха с формата на човешка длан. Кестенявата й коса бе разпиляна. Тя притискаше към себе си момчето и гледаше със страх нападателите си. Нито един от двамата нямаше сили дори да заплаче.

Брадясалите мъже бяха облечени в камуфлажни гащеризони. На лявото ухо на всеки от тях висеше поне по една златна обеца.

„Оцеленци“. Гордън усети, че го залива вълна от отвращение.

Някога, преди Войната, в света съществуваше движение с няколко течения, вариращи от трезв стремеж за общо спасение до параноични антисоциални истерии. В известен смисъл самият Гордън можеше да се определи като „оцеленец“. Но думата беше придобила друго значение след опустошенията, които нанесоха последователите на най-лошото от теченията.

По всички места, които бе посетил, към тях се отнасяха по един и същ начин. Хората от всеки град или село обвиняваха мародерите за ужасните беди, довели до Колапса, повече, отколкото бомбите и бактериите на Врага, които бяха нанесли такива големи поражения по време на Едноседмичната война.

А най-лоши от всички бяха последователите на Нейтън Холн, „дано гние в ада“.

Но никой не предполагаше, че в долината на Уиламит са останали оцеленци! В Котидж Гроув Гордън научи, че последната голяма група е заминала преди години на юг от Роузбърг, в пущинаците на река Роуг!

Тогава какво правеха тези негодници тук? Придвижи се още малко напред и се заслуша.

— Не, командире, мисля, че не е редно да продължаваме това разузнаване. Тази птичка вече достатъчно ни изненада с тоя „Циклоп“, за който се изпусна преди да млъкне окончателно. Според мен трябва да се връщаме с лодките в Сайт Браво и да докладваме какво сме открили.

Говорещият беше дребен, плешив и жилав. Той грееше ръце на огъня с гръб към Гордън, преметнал оръжието на гръб с дулото надолу.

Едрият мъж, към когото се бе обърнал с „командир“, имаше белег от ухото до брадичката, отчасти скрит от растителността по лицето му. Той се ухили, показвайки няколко дупки между зъбите си.

— Да не искаш да кажеш, че вярваш на всички тия глупости? На дивотиите за някакъв си огромен компютър? Що за идиотщини! Наприказва ги всички тия, само за да ни спре!

— Така ли? А как тогава ще обясниш това?

Дребният мъж посочи към каруците. Гордън можеше да види края на по-близката в огледалото. Беше пълна с най-различни неща, несъмнено намерени тук в кампуса. Целият товар се състоеше не от друго, а от електроника.

Не земеделски сечива, дрехи или бижута. Електроника.

Гордън за първи път виждаше каруца да се пълни с подобни неща. Изводът накара пулса му да заблъска в ушите. Бе толкова възбуден, че когато дребният се обърна да вземе нещо от масата, едва успя да се отдръпне назад.

— А какво ще кажеш за това? — попита дребният оцеленец. Държеше в ръцете си игра, подобна на онази от Котидж Гроув.

Блеснаха светлинки и от малката кутийка се понесе висока писклива мелодия. Командирът продължително се зазяпа в нея. Накрая сви рамене.

— Това нищо не значи.

— Съгласен съм с Малкия Джим… — обади се един от другите.

— Той е Син пет — изръмжа едрият мъж. — Спазвай дисциплината!

— Добре де — кимна третият, стреснат от внезапното прекъсване. — Съгласен съм със Син пет. Май е по-добре да докладваме на полковник Безоар и на генерала. Може да се окаже важно за нахлуването. Ами ако тукашните селяни наистина имат някакви модерни технологии? Можем да се втурнем презглава срещу тях и да се натъкнем на тежки лазери или дявол знае какво… особено ако имат действащи самолети или кораби!

— Още една причина да продължим разузнаването — изръмжа водачът. — Трябва да разберем нещо повече за тоя Циклоп.

— Ама нали видя колко трудно я накарахме да каже дори онова, което научихме! А не можем да я оставим тук, докато продължаваме напред. Ако се върнем, ще я оставим в някоя от лодките и…

— Стига с тая проклета жена! Довечера ще й видим сметката. И на момчето също. Явно доста време си прекарал в планината, Син четири. Тия равнини са тъпкани с хубави птички. Не можем да рискуваме някоя от тях да се разписка, а и сто на сто не можем да я вземем със себе си нататък!

Спорът не изненада Гордън. Навсякъде, където успяваха да се установят, тези следвоенни ненормалници започваха, освен храна и роби, да отмъкват и жени. След първите няколко години клане, в повечето анклави на холнистите отношението мъже-жени беше далеч от нормалното. Днес жените бяха скъпа стока за тези мародери.