Дейвид Брин - Пощальонът

— Хайде — каза Гордън и го хвана за ръката. — По-добре ще е да яздим.

Гордън препускаше с всички сили, здраво хванал детето на седлото пред себе си, далеч от ужасната сцена. Хвърли бърз поглед назад и видя, че трите фигури се целят в него. Един от бандитите коленичи, за да го вземе на мушка.

Той се приведе напред, стисна юздите и пришпори коня. Животното изпръхтя и зави зад ъгъла, точно когато куршумите откъртиха парчета гранит от отсрещната стена.

Поздрави се за хрумването си да разпръсне останалите коне преди да избяга. Но когато се обърна за последен път, с изненада видя, че го настига още един бандит, яхнал собственото му пони!

За миг изпита неоснователен страх. Щом са пипнали понито му, значи са попаднали и на торбите е пощата.

Отърси се от нелепата мисъл, докато насочваше коня към страничната улица. Майната им на писмата! И без това бяха само вещи. Сега значение имаше единствено фактът, че само един от оцеленците можеше да се изправи срещу него. А това изравняваше силите.

Почти.

Пришпори коня с пети и животното се понесе в галоп по една от тихите, пусти улици на Юджийн. Чуваше чаткането на другите подкови. „Прекалено близо.“ Без да си прави труд да поглежда назад, той сви по една от алеите. Конят се изправи на задни крака и се стрелна по следващата улица, през помощния път и надолу по поредната обрасла алея.

Гордън го насочи през храстите, препусна през някакъв открит площад и навлезе в обраслия с дъбове малък парк.

Във въздуха се разнасяше рев. Гордън разбра, че чува собствения си дъх и ударите на сърцето си.

— Добре ли си? — едва успя да произнесе към момчето той.

То кимна, без да каже нито дума. Този ден беше преживяло ужасни неща, но мълчеше, впило кафявите си очи в своя спасител.

Гордън се изправи на седлото и се огледа. Поне засега се бе отскубнал от преследвача си.

Разбира се, той сигурно не беше на повече от петдесет метра разстояние и също тихо се ослушваше.

Пръстите на Гордън трепереха, но някак успя да измъкне празния револвер от кобура и започна да го презарежда, докато се опитваше да мисли.

Ако преследвачът бе само един, щеше да е най-добре да останат скрити и да изчакат. Бандитът щеше да ги търси и накрая неминуемо щеше да се отдалечи.

Бедата беше, че скоро щяха да пристигнат и другите холнисти. По-добре щеше да е, ако рискува да вдигне малко шум сега, отколкото да чака тези опитни следотърсачи и ловци да се съберат и да предприемат сериозно претърсване на района.

Погали коня по врата, давайки му да си поеме дъх още няколко мига.

— Как се казваш? — попита той момчето.

— М-Марк — примигна то.

— Аз съм Гордън. Сестра ли ти беше жената, която ни спаси живота там при огнището?

Момчето поклати глава. Беше родено в Тъмната епоха и можеше да задържи сълзите си за по-подходящ момент.

— Н-не, сър… това беше майка ми.

Гордън бе поразен. В последно време рядко се случваше жените да продължат да изглеждат толкова млади след раждане. Майката на Марк трябва да бе живяла при необичайни условия още един признак за тайнствените събития в северен Орегон.

Денят бързо гаснеше. Все още без да чува нищо, Гордън отново подкара коня, като го насочваше с колене и се стараеше да избира при възможност мека земя. Оглеждаше се и често спираше да се ослуша.

Няколко минути по-късно чуха вик. Момчето трепна. Но източникът беше на няколко преки от тях. Гордън пое в обратната посока, като си мислеше за мостовете над Уиламит в северния край на града.

Когато излязоха на моста на шосе 105, вече се бе спуснал здрач. Не валеше, но навсякъде сред развалините се стелеше мрак. Гордън напрегнато се взираше. Според слуховете мостът все още беше цял. Нямаше признаци на засада.

И въпреки това сред онези тъмни греди можеше да се крие всичко, в това число и опитен стрелец.

Той поклати глава. Не бе оцелял толкова дълго благодарение на глупави решения. Не и когато имаше алтернативи. Планирал бе да следва старата междущатска магистрала, която щеше да го изведе право към Кървалис и тайнствените владения на Циклопа, но имаше и други пътища. Отби коня на запад, встрани от тъмните, настръхнали кули.

Бързо се придвижваха по една странична улица. На няколко пъти почти се изгуби и се налагаше да върви напосоки. Накрая откри старото шосе 99 по звука от падаща отвисоко вода.

Мостът бе открит и очевидно чист. Във всеки случай това беше последният му известен път. Наведен ниско над момчето, той хвана юздите, препусна в галоп и продължи така, докато не се увери, че всичките му преследвачи са останали далеч назад.