Дейвид Брин - Пощальонът

Язденето в обратната посока със свежи коне и на дневна светлина бе по-бързо. Той прати челен отряд срещу евентуална засада и раздели останалите на три групи. Когато най-после пристигнаха в кампуса, всички се събраха в студентския център.

Въпреки че местните бяха поне осем пъти по-многобройни от бандата на оцеленците, Гордън смяташе, че силите са приблизително равни. Нервно огледа покривите и прозорците, като трепваше при всеки шум.

„На юг холнистите са били напълно разбити. Хората там са се обединили около някакъв легендарен лидер. Нищо чудно, че сега копелетата се опитват да проникнат насам. Нещата тук са различни.

Ако планът им се осъществи, местните просто нямат шанс.“

Когато най-после влязоха в студентския център, оцеленците отдавна си бяха отишли. Огнището беше студено. По калната улица се виждаха следи, водещи на запад, към крайбрежните улички и морето.

Жертвите на клането бяха открити в старото кафене. Ушите им и други… части… бяха отрязани като трофеи. Селяните се втренчиха в пораженията, оставени от автоматичното оръжие, и започнаха да си спомнят неприятното минало.

Трябваше да им напомни да погребат останките.

Беше ужасна сутрин. Нямаше начин да се докаже кои са били бандитите. Не и без да тръгнат по следите им. А Гордън не смяташе да опитва късмета си с тази мудна група селяни. Те вече искаха да се връщат у лома, зад сигурните стени на селището си. Той настоя да почакат още малко.

Откри пощенските си торби в полуразрушения гимнастически салон. Торбата, която не бе скрил, лежеше разкъсана, с разпилени и смачкани по пода писма.

Престори се на бесен и местните се впуснаха да му помагат да събере останките. Играеше ролята на разгневен пощенски служител, призоваващ към възмездие за онези, които са се осмелили да нападнат пощата.

Но този път това беше само представление. Цялото му същество всъщност жадуваше единствено за храна и сън.

Бавното връщане в ледената мъгла бе истински ад. Но мъчението продължи и в Харисбърг. Отново трябваше да изиграе всичко… да предаде няколкото писма, пратени от селищата южно от Юджийн… да слуша ликуващите възгласи на получателите, научили, че техни близки или приятели са все още живи… да назначи началник на местната поща… да издържи поредното глупаво празненство.

Събуди се скован, настинал и леко треперещ. Сънищата му бяха ужасни. Всички завършваха с въпроса и надеждата, прочетени в умиращите очи на една жена.

Нищо не беше в състояние да го задържи тук. Веднага след закуска оседла отпочинал кон, грабна торбите и продължи на север.

Най-после беше настъпил моментът да види Циклоп.

18 май 2011 година

Маршрут: Шед, Харисбърг,

Кресуел, Котидж Гроув,

Кълп Крийк, Оукридж, Пайн Вю.

Уважаема г-жо Томпсън,

Вашите първи три писма най-сетне ме настигнаха в Шед, южно от Кървалис. Не мога да ви опиша колко се зарадвах, включително и на новините за Аби и Майкъл. Много се радвам за тях и се надявам детето им да е момиченце.

Научих, че сте разширили местната пощенска мрежа и сега към нея са присъединени Джилкрайст, Ню Бенд и Редмънд. Приложени ви изпращам заповедите за временно назначение на предложените от вас пощенски служители, които по-късно ще бъдат одобрени. Вашите усилия заслужават похвала.

Новините за смяната на режима в Оукридж са добре дошли. Надявам се промените там да продължават.

В стаята за гости се чуваше единствено скърцането на химикалка върху леко пожълтялата хартия. Бледата луна надзърташе през отворения прозорец иззад редките нощни облаци. Чуваха се музиката и смехът на празненството, което неотдавна напусна, като се извини с умората си.

Гордън вече бе свикнал с тези буйни тържества, които следваха падането на преградите и приемането на „Човека от правителството“. Най-голямата разлика беше в броя на участниците — не бе виждал толкова хора накуп от времето на гладните бунтове преди много, много години.

Музиката обаче беше народна. След Колапса хората навсякъде се върнаха към цигулката и банджото, простите радости и селските танци. Където и да идеше, нещата изглеждаха познати.

„Но има и други разлики.“

Гордън завъртя химикалката между пръстите си и взе писмата от приятелите си в Пайн Вю. Бяха пристигнали тъкмо навреме, за да убедят окончателно местните жители в правотата на думите му. Пощальонът от южната част на Уиламит, когото Гордън бе назначил само преди две седмици, пристигна на потен жребец и отказа дори чаша вода, докато не докладва на „Инспектора“.