Дейвид Брин - Пощальонът

Най-накрая спря, скочи от коня и остави бедното животно да си поеме дъх.

Когато отново се качи на седлото, Марк беше заспал. Гордън зави момчето и себе си в мушамата и продължи на север, като се оглеждаше за някаква светлина.

Един час преди зазоряване пристигнаха в Харисбърг.

Историите, които бе чувал за богатия северен Орегон, бяха оправдани. Градчето изглеждаше спокойно от много време насам. Гъста растителност покриваше противопожарната зона по цялата дължина на градската стена. По кулите не се забелязваха пазачи. Трябваше цели пет минути да вика, преди някой да дойде да отвори портата.

— Искам да говоря с водачите ви — каза той под закритата веранда на кръчмата. — Наближава най-голямата опасност, с която сте се сблъсквали от години.

Разказа им за устроената в Юджийн засада, за бандата жестоки и силни мъже, които бяха тръгнали да проучат района за предстоящото плячкосване. Времето беше особено важно. Трябваше да действат бързо и да унищожат холнистите, преди да са изпълнили задачата си.

Но за свое удивление откри, че полусънените хора не вярват нито на дума от разказа му и повече внимават да не попаднат под дъжда. Гледаха Гордън с подозрение и мълчаливо клатеха глави, когато настояваше да извикат най-главния.

Малкият Марк бе припаднал от изтощение и не беше в състояние да го подкрепи. Местните явно предпочетоха да си мислят, че просто преувеличава. Някои направо предположиха, че е от местните банди южно от Юджийн, където влиянието на Циклоп още не се чувстваше. От години не бяха виждали холнисти в този район. Предполагаше се, че са се избили един друг преди много време, а самият Нейтън Холн е бил обесен.

Хората окуражително го потупваха по рамото и се разотиваха по домовете си. Кръчмарят му предложи да остави багажа си вътре.

„Не мога да повярвам! Тези идиоти не виждат ли, че животът им виси на косъм? Ако разузнавачите успеят да се измъкнат, онези варвари ще нахлуят тук и нищо няма да може да ги спре!“

— Вижте… — пак започна той, но намусените им селски лица не приемаха никакво логично обяснение. Един по един хората се отдалечаваха.

Отчаян, изтощен и ядосан, Гордън смъкна мушамата, излагайки на показ инспекторската си униформа. Бесен, той се нахвърли върху тях:

— Как не разбирате! Не ви моля за помощ! Да не мислите, че ми пука за тъпото ви село? Вълнува ме нещо много по-важно. Онези копелета държат в ръцете си два чувала с поща, открадната от гражданите на Съединените щати и аз ви заповядвам, съгласно правомощията ми на държавен служител, да се въоръжите и да съдействате за нейното връщане!

Гордън много често бе упражнявал ролята си, но никога не беше дръзвал да държи толкова арогантен тон. Направо кипеше от ярост. Когато един от селяните заекна насреща му, той го сграбчи за яката и изрева в лицето му за гнева, който ще се изсипе отгоре му, щом възстановената държава научи за тази срамна постъпка — как едно глупаво малко селце се спотайва зад оградата и оставя най-заклетите врагове на родината да избягат.

Присви очи и изръмжа:

— Невежи дръвници, имате само десет минути да формирате опълчение и да бъдете готови за поход или ви предупреждавам, че последствията ще бъдат много по-сериозни от едно неприятно яздене в дъжда!

Хората втрещени го зяпнаха. Повечето изобщо не помръднаха, но се взираха в униформата и блестящата емблема на шапката му. Можеха да си затворят очите пред истинската, макар и не непосредствена опасност, но това…

Живата картина се задържа няколко безкрайни секунди и той се взираше в нея, докато не се разпадна.

Изведнъж мъжете закрещяха помежду си и се втурнаха за оръжията си. Жените се разбързаха да подготвят конете. Гордън изведнъж остана сам, мушамата му се развяваше на вятъра, а той тихо ругаеше.

„Какво ми стана, за Бога?“

Май ролята му започваше да го обсебва. В напрегнатите мигове, когато се изправи пред цялото градче, той наистина вярваше! Беше почувствал силата на своята роля — могъщият гняв на служител на Хората, възпрепятстван в своята висша мисия от някакви мижитурки…

Епизодът го остави объркан и несигурен в собственото му умствено равновесие.

Едно обаче беше ясно. Надявал се бе, като стигне северен Орегон, да се откаже от пощаджийската си роля, но това вече не беше възможно. За добро или зло, тя бе станала част от него.

Всичко беше готово за четвърт час. Гордън повери момчето на грижите на едно семейство и отпътува с групата в ръмящия дъжд.