Дейвид Брин - Пощальонът

Навлезе в гъсталака между университетските сгради, като трескаво търсеше място, на което да залегне. Откакто преди няколко месеца напусна Оукридж, всичко бе станало лесно, даже прекалено лесно. Явно беше усвоил лоши навици. Чудно как никой не го бе чул, докато се шляеше по пустите улици, сякаш бяха негова собственост.

Въведе понито в гимнастическия салон през разбитата врата и скри животното зад някаква преграда. Хвърли му малко овес, но остави седлото на гърба му.

„А сега какво? Ще чакаме ли? Или да проверим какво става?“

Гордън отви лъка и колчана и закачи тетивата. В дъжда лъкът щеше да е по-полезен и със сигурност по-тих от пушката и револвера.

Напъха едната от торбите с пощата във вентилационната шахта. Докато търсеше скривалище за другата, внезапно си даде сметка какво прави.

Иронично се усмихна на глупостта си, остави торбата на пода и излезе навън.

Звуците идваха от отсрещната тухлена сграда с оцелелите по чудо прозорци. Явно претърсващите града бяха решили, че мястото дори не си заслужава труда да го проверяват.

Сега можеше да чуе неясни гласове, приглушено цвилене на коне и скърцане.

Като се убеди, че никой не го наблюдава от покрива или прозорците, той се промъкна през обраслата поляна и се заизкачва по широките бетонни стълби. Дишаше с отворена уста, като се мъчеше да е колкото може по-тих.

Върху вратата имаше древен катинар и гравиран надпис:

Гласовете идваха отвътре… въпреки че бяха твърде неясни, за да разбере нещо. Една външна стълба водеше към горните етажи. Гордън отстъпи назад и видя открехната врата три етажа по-нагоре.

Знаеше, че за пореден път постъпва глупаво. Бе открил мястото и сега трябваше да се върне при понито си и колкото може по-бързо да изчезне оттук.

Гласовете отвътре станаха гневни. През процепа на вратата се чу звук от удар. Изпълненият с болка вик беше последван от груб мъжки смях.

Проклинайки характера си, който го караше да остане, вместо да избяга, както би постъпил всеки друг с поне малко мозък в главата, Гордън започна да се изкачва по бетонната стълба, като внимаваше да не издава нито звук.

Подът пред наполовина отворената врата беше покрит с всевъзможни боклуци, но иначе четвъртият етаж на студентския център изглеждаше непокътнат. Колкото и да бе странно, нямаше нито един счупен прозорец, въпреки че медните рамки бяха започнали да се покриват с патина. Под бледата светлина на атриума надолу се спускаше покрита с килим рампа, която свързваше етажите.

Докато внимателно се приближаваше към откритата централна част на сградата, Гордън изпитваше чувството, че се е върнал назад във времето. Търсачите бяха оставили непокътнати кабинетите на студентската организация с техните купища хартия. Таблата по стените все още бяха покрити с избелели обяви за спортни срещи, представления и политически дебати.

Само в отсрещния край имаше няколко яркочервени съобщения, свързани с катастрофата — последната криза, избухнала без никакво предупреждение и сложила край на всичко. Иначе цялата бъркотия изглеждаше някак уютна, радикална, ентусиазирана…

Младежка…

Той бързо стигна до спиралната рампа и започна да се спуска надолу към гласовете.

Балконът на втория етаж гледаше към централното фоайе. Гордън се сниши и пропълзя останалата част от разстоянието.

Два от прозорците откъм северната страна на сградата бяха разбити, за да направят място на две големи каруци. От шестте коня, завързани край западната стена зад редица флипери, се издигаше пара.

Сред изпочупените стъкла навън дъждът образуваше розови локви около няколко проснати тела на хора, убити неотдавна от автоматично оръжие. Само една от жертвите бе успяла да измъкне оръжието си при засадата. Пистолетът лежеше в локвата на сантиметри от неподвижната ръка.

Гласовете идваха отляво, където балконът правеше завой. Гордън предпазливо се промъкна напред и надзърна в другата част на Г-образното помещение.

В няколкото достигащи до тавана оцелели огледала можеше да види пода на стаята. До голямото огнище между огледалата бяха струпани купчина разбити мебели.

Той се притисна към прашния килим и подаде глава навън, само колкото да види четиримата въоръжени до зъби мъже, които спореха около огъня. Петият се бе излегнал върху диван, но автоматът му беше насочен към двамата пленници — момче на около деветгодишна възраст и млада жена.