Дейвид Брин - Пощальонът

Устата на Гордън беше пресъхнала.

— Откъде… — пое дъх той.

Децата се изправиха. Едно от момчетата преглътна.

— Сър?

— Откъде, в името на всичко свято, взехте това? — посочи Гордън. — И най-важното — къде намерихте батериите?

Едно от децата се разплака.

— Моля ви, сър, не знаехме, че е забранено. Тими Смит ни каза, че е просто детска игра от едно време! Намираме ги навсякъде, само дето не работят…

— Кой е Тими Смит? — настоя Гордън.

— Едно момче. Баща му идва всяка година от Кресуел да върти търговия. Тими размени своята игра срещу двайсет от нашите, но те нали не работеха…

Гордън се помъчи да си спомни картата, която бе изучавал същата вечер в стаята си. Кресуел се намираше недалеч на север, близо до маршрута, който възнамеряваше да следва по пътя си към Юджийн.

„Възможно ли е това?“ Надеждата беше твърде силна и внезапна, за да се превърне в удоволствие, нито дори да бъде разпозната.

— Каза ли ви Тими Смит откъде е взел играта?

Опита се да говори с децата, но някои от тях направо си бяха глътнали езика от страх.

Едно момиче изплака:

— Каза, че я е взел от циклоп!

След това децата избягаха ужасени. Гордън внезапно остана сам, изправен на едно място, загледан в малките нашественици на екрана.

Те маршируваха.

Играта победоносно изпиука. След това всичко започна отначало.

Понито видимо се задъхваше, докато тежко стъпваше в дъжда, водено от покрит с дъждобран човек. Единственият му товар бяха седлото и две пълни чанти, защитени от дъжда с найлон.

Сивата междущатска магистрала блестеше на дъжда. Локвите образуваха истински малки езера в бетона. През сухите години след войната магистралата беше засипана с прах и днес върху нея растеше трева. По-голямата част от пътя приличаше на дълга тревиста ивица, равна просека между гористите хълмове, които гледаха към мътната река.

Гордън повдигна мушамата си и се консултира с картата. Вдясно напред, където се съединяваха южният и източният край на Уиламит преди да завият на запад към Юджийн и Спрингфийлд, се бе образувало голямо блато. Според старата карта, под него трябваше да има модерен индустриален парк. Сега от блатото се издигаха само няколко стари покрива. Алеите, паркингите и моравите се бяха превърнали в царство на водните птици, които изобщо не се притесняваха от влагата.

В Кресуел му бяха казали, че малко по на север междущатската магистрала става непроходима. Трябваше да се отклони чак до Юджийн, да открие брод през реката и после да намери начин да се върне обратно на магистралата към Кобърг.

Жителите на Кресуел не бяха много сигурни в подробностите. След войната само двама пътешественици бяха изминавали този път.

„Всичко е наред. Юджийн е една от целите ми от месеци насам. Тъкмо ще видя какво е станало там.“

Наистина престоят му нямаше да е дълъг. Сега градът бе само кратка спирка за отдих по пътя му към още по-забулена мистерия, очакваща го по-нататък на север.

Магистралата все още не беше напълно разбита. Вярно, че бе обрасла с трева, но единствено падналите мостове, покрай които мина, носеха очевидни белези от целенасочено разрушение. Изглежда, че когато човек строеше добре, само той самият притежаваше силата, способна да разруши творението му. А магистралата бе построена много добре, помисли си Гордън. Може би бъдещите поколения американци, дебнещи се в гората да се изядат един друг, щяха да я смятат за дело на някакви богове.

Той поклати глава. „Дъждът ми навява такова настроение.“

Не след дълго наближи голям знак, наполовина заровен в калта. Разрови с крак боклуците и коленичи да разгледа ръждясващата табела — като следотърсач, навел се над изстинала следа.

— „Трийсето авеню“ — прочете на глас той.

Широк път се врязваше в хълмовете на запад, встрани от магистралата. Според картата Юджийн се намираше точно зад възвишенията пред него.

Стана и потупа животното.

— Хайде, Добин. Размахай опашка и дай знак за завиване надясно. — Понито стоически изпръхтя, когато Гордън леко го поведе за юздите надолу по рампата и се насочи към склона на запад.

От хълма изглеждаше, че мъглата смекчава неугледните черти на града. Дъждовете отдавна бяха отмили следите от пожарите. Много от сградите бяха покрити с растителност, израснала от пукнатините в настилката и скриваща раните им.

Хората от Кресуел го бяха предупредили какво да очаква. Въпреки това винаги му бе трудно да влезе в мъртъв град. Гордън се спусна по призрачните улици, покрити с изпочупено стъкло. Паважът блестеше под дъжда с блясъка на останка от друга ера.