Дейвид Брин - Пощальонът

В по-ниските части на града по улиците растеше елшак. Самите улици бяха покрити с дебел слой нанос, довлечен тук след разрушаването на язовирите Фол Крийк и Лукаут Пойнт. Катастрофата бе заличила шосе 58 западно от Оукридж и принуди Гордън да предприеме дълга обиколка на юг и запад през Къртин, Котидж Гроув и Кресуел, преди да успее отново да се насочи на север.

Разрушенията наистина бяха големи. „И въпреки всичко хората са се държали — помисли си той. — И почти са успели да се справят с положението.“

В Кресуел, между всички срещи и празненства — по повод избирането на нов началник на пощата и въодушевените планове за разширяване на мрежата на изток и запад — хората надълго и широко му бяха разказали за отчаяната борба на Юджийн. За това как градът се опитвал да издържи в продължение на четири дълги години и как епидемиите го изолирали от останалия свят. Странният съюз между университета и недодяланите фермери помогнал на града някак да преживее всички несгоди… докато накрая бандите главорези не взривили едновременно язовирите и по този начин прекъснали електричеството и снабдяването с чиста вода.

Тази история вече се беше превърнала в легенда, почти като легендата за падането на Троя. И въпреки това в гласа на разказвачите не се долавяше отчаяние. Сякаш гледаха на катастрофата като на временно отстъпление, което ще бъде преодоляно, още докато са живи.

Буйният оптимизъм се бе настанил в Кресуел още преди пристигането на Гордън. А историята му за „Възстановените съединени щати“ беше втората доза за последните три месеца.

През миналата зима дошъл друг посетител, този път от север — усмихнат мъж с черно-бяла роба, който раздал на децата необикновени играчки и след това си заминал, споменавайки магическата дума „циклоп“.

„Циклоп“, казал странникът.

Циклоп можел отново да оправи нещата. Циклоп щял да върне на света удобствата и прогреса, да спаси всички от несгодите и безнадеждността, възцарили се след Безнадеждната война.

Единственото нещо, което хората трябвало да направят, било да съберат старите машинарии и особено електрониката. Циклоп щял да приеме тяхното изпочупено и безполезно оборудване, а вероятно и малко допълнително храна за доброволните си помощници. В замяна щял да даде на жителите на Кресуел неща, които работят.

Играчките били само предвестник на онова, което щяло да се случи. Един ден щели да започнат да се случват истински чудеса.

Гордън не можа да чуе от хората нищо свързано. Бяха прекалено полудели от щастие, за да са логични. Половината от тях решиха, че неговите „Възстановени съединени щати“ стоят зад Циклоп, а другата половина — че е тъкмо обратното. Не можеха да повярват, че двете чудеса не са свързани помежду си — две легенди, срещнали се в пустошта.

Гордън не смееше да ги обезсърчава, нито да им задава прекалено много въпроси. Напусна колкото можеше по-бързо — натоварен с повече писма от всеки друг път, решен да проследи историята до първоизточника й.

Когато зави на север по университетската улица, наближаваше обед. Лекият дъжд не му пречеше. Имаше време да разгледа Юджийн и да се добере до Кобърг, където се предполагаше, че все още съществува живот. А някъде още по на север лежеше територията, от която последователите на Циклоп разпространяваха словото за предстоящото избавление.

Докато крачеше покрай разбитите сгради, той се питаше дали изобщо трябва да се опитва да прокара своята „пощенска“ измислица на север. Спомни си как малките паячета и летящите чинии блестяха в тъмнината и не можеше да не се надява.

А може би трябва да се откаже от лъжите и най-после да открие нещо истинско, в което да повярва. Може би някой някъде водеше борба срещу Тъмната епоха.

Видението беше твърде хубаво, за да се освободи от него, и твърде крехко, за да се опита да го задържи.

Разбитите фасади на мъртвия град най-после отстъпиха мястото си на „Осемнайсето авеню“ и кампуса на Орегонския университет. Голямото спортно игрище сега бе обрасло в трепетлики и елшак, достигащ на места повече от шест метра височина. Там, близо до стария гимнастически салон, Гордън забави крачка, после внезапно спря и задържа понито.

Животното изпръхтя и разрови с копито земята. Гордън се заслуша. Нямаше никакво съмнение.

Някъде, вероятно недалеч оттук, някой крещеше.

Викът се усили и после заглъхна. Беше женски, изпълнен с болка и смъртен страх. Той вдигна капака на кобура и извади револвера си. Откъде идваше звукът? От север? Или от изток?