Дейвид Брин - Пощальонът

Гордън кимна. Историята бе толкова правдоподобна, че можеше да е и самата истина. Всъщност, надяваше се да е така. Това можеше да обясни мълчанието и пустото небе, без да е необходимо светът да е лишен напълно от цивилизация.

Как иначе можеха да се обяснят всички онези обгорени антени, на които беше попадал при пътуванията си?

— А какво прави правителството по въпроса? — нетърпеливо попита фон Клийк.

„Приказки“, помисли си Гордън. Лъжите му ставаха все по-големи и по-сложни и рано или късно щеше да се оплете в тях.

— Останали са неколцина учени. Надяваме се да открием в Калифорния средства за производство и изстрелване на орбитални ракети. — Той остави въпроса открит.

Хората изглеждаха разочаровани.

— Само да имаше начин да се свалят по-скоро проклетите сателити — въздъхна кметът. — Помислете си какво ще стане при цялата тази авиация! Представяте ли си колко неприятно изненадани ще останат следващия път холнистите, като видят освен фермери, няколко машини с надпис „Американски военновъздушни сили“!

Кметът доста сполучливо имитира картечница. Гордън се засмя заедно с другите. За момент всички се бяха превърнали във фантазиращи момчета.

Останалите мъже и жени се насъбраха наоколо, след като бе станало очевидно, че кметът и пощенският инспектор са приключили с деловата част. Някой извади хармоника. В ръцете на Джони Стивънс се появи китара. Скоро; всички пееха стари кънтри песни.

Настроението ставаше все по-добро. Надеждата беше силна като топлата тъмна бира, а вкусът й бе поне толкова добър.

Беше късна вечер, когато чу звука за първи път. На излизане от кръчмата — главата му бе леко замаяна — Гордън внезапно спря до стълбите.

Чу някакъв звук.

Тълпата пееше около камината… „Елате и чуйте моята история…“

Гордън наостри уши. Дали не му се беше сторило? Бирата го бе хванала и главата му леко бучеше.

Но онова странно усещане на ръба на възприятието, интуицията, го задържа и го накара да се обърне и да започне да се катери по стръмните стълби към втория етаж.

Тясната стълба едва се осветяваше от наполовина изгоряла свещ. Радостните пиянски песни постепенно заглъхнаха зад него, докато бавно се изкачваше и внимаваше стълбите да не скърцат под краката му.

Озова се в тъмен коридор. Звукът му беше познат отнякъде. Чувал го бе много, много отдавна. Но сега нямаше нищо. Известно време напрегнато се вслушваше в тишината. След малко се обърна да се прибира, като отдаде всичко на превъзбуденото си въображение.

Тогава го чу отново.

… Поредица слаби, неестествени звуци на самата граница на възприятието. Полузабравените спомени, които събуждаха, накараха Гордън да потрепери. Не беше чувал подобно нещо от… от детството си.

В другия край на коридора се забелязваха очертанията на някога остъклена врата. Нещо зад нея едва забележимо светеше. Гордън тихо се приближи. Докосна студената метална брава. По нея нямаше прах. Значи вътре вече имаше някой.

Странните звуци се повториха.

Липсваше му успокоителната тежест на револвера — беше предположил, че няма нужда да го носи със себе си в мирния Котидж Гроув — и това го караше да се чувства полугол. Натисна бравата и вратата се отвори.

Под покрити с прах платнища се виждаха щайги, пълни с всевъзможни неща — от автомобилни гуми до плоскости от мебели — всякакви вехтории, пазени от местните за всеки случай. Зад единия от редовете се намираше източникът на бледата светлина. Точно пред себе си чу възбуден шепот. А звукът…

Гордън се промъкна покрай щайгите, подобни на издигащи се в пещера сталагмити. Напрежението му растеше с приближаването към края на редицата. Светлината стана по-ярка. Тя бе студена.

Под крака му изскърца дъска.

Пет лица изненадано се вдигнаха нагоре, дълбоко релефни на странната светлина. В един инфарктен момент Гордън видя, че това са деца, с ужас втренчени в него — още повече, че със сигурност го бяха познали. Очите им бяха широко отворени, не смееха дори да помръднат.

Той не забеляза това. Вниманието му беше приковано от малкия, подобен на кутия предмет, който се намираше в средата на групичката. Гледаше и не вярваше на очите си.

В долната част на кутията имаше редица бутони, а в центъра й с перлен блясък светеше плосък екран.

Розови паяци се появяваха от летящи чинии и се понасяха надолу по екрана. След като стигнеха целта си, те издаваха странния звук, редиците им се подреждаха и всичко започваше отначало.