Дейвид Брин - Пощальонът

Докъде? Дори след всички тези години Гордън още не знаеше какво търси.

Вероятно просто някой, който да поеме нещата в свои ръце, който да се опита да направи нещо. Поклати глава. Упоритата мечта все още не бе мъртва.

Сгъна писмото, постави го в стар плик, залепи го с восък от свещта и положи върху него печата, който беше намерил в пощата в Оукридж. Писмото вървеше в пакет с „доклада“, изработен преди това — купища измислици, адресирани до измислено правителство.

До пакета лежеше пощальонската фуражка. Светлината се отразяваше от образа на конника от Пони Експрес 5 5 Пощенска служба, съществувала в районите между Мисури и Калифорния между 1860 и 1861 година. — Б.пр. , търпеливият придружител и наставник на Гордън от месеци насам.

Идеята за новия му план за оцеляване му хрумна по силата на случайното стечение на обстоятелствата. Но сега бяха започнали да му вярват, особено когато наистина носеше писма от вече посетени от него селища. След всички тези години хората все още жадуваха за изгубения златен век, за епохата на благоденствието и реда, която си бе отишла. Този стремеж стопяваше техния скептицизъм подобно на топъл извор, пробиващ дупка в заледен поток.

Гордън сподави загризалото го чувство за срам. През последните седемнайсет години не бяха останали невинни хора, а неговите лъжи като че ли носеха добро на градовете, през които минаваше. Продаваше надежда срещу храна и подслон.

Правеше това, което трябваше да се направи.

На вратата се почука.

— Влез! — извика той.

Новоназначеният за заместник-началник на пощата в Котидж Гроув Джони Стивънс надникна в стаята. Момчешкото му лице бе покрито с рядък рус мъх. Но дългите му крака издаваха добрия пешеходец, а славата му на точен стрелец се носеше надалеч.

Кой знае? Момъкът сигурно щеше да е и в състояние да пренася поща.

— Ъ-ъ, сър? — Джони очевидно не искаше да смути важната му работа. — Осем часът е. Кметът ви беше поканил на бира в кръчмата по случай последната ви вечер в града.

— Да, Джони. Благодаря ти — изправи се Гордън. Грабна шапката и якето си, след това посегна към пакета с така наречения доклад и писмото до госпожа Томпсън. — И така. Това са официалните пратки за първото ти пътуване към Кълп Крийк. Началник на пощата там е Рут Маршъл. Тя очаква куриер. Съгражданите й ще се отнесат добре с теб.

Джони пое пликовете така, сякаш бяха направени от криле на пеперуда.

— Ще ги пазя с цената на живота си, сър. — В очите на младежа засия гордост и твърда решимост да не подвежда Гордън.

— Никакви такива! — сопна се Гордън. Последното, което искаше, бе шестнайсетгодишният хлапак да пострада в защита на някаква химера. — Бъди благоразумен, както ти казах.

Джони преглътна и кимна, но Гордън не беше съвсем сигурен, че го е разбрал. Разбира се, на момчето му предстоеше вълнуващо приключение — да мине по горски пътеки, по които близо две десетилетия не бе стъпвал никой от селото му, и да се завърне като герой, с множество новини и истории. По хълмовете все още бяха останали отделни оцеленци. Но мястото беше отдалечено от река Роуг и по всичко изглеждаше, че Джони ще успее да стигне до Кълп Крийк и да се върне невредим.

Гордън почти успя да убеди сам себе си.

Той въздъхна и стисна младежа за рамото.

— Джони, отечеството ти няма нужда от теб мъртъв, а жив и готов да му служиш и в бъдеще. Ще го запомниш ли?

— Да, сър! — сериозно кимна момъкът. — Разбирам.

Гордън се обърна да загаси свещите.

Джони явно вече бе претърсил развалините на старата поща в Котидж Гроув, защото Гордън забеляза гордо поставената нашивка „Поща на САЩ“ върху грубата домашно тъкана дреха на момчето. Цветовете все още пазеха яркостта си.

— Вече събрах десет писма от хората от града и околните ферми — каза Джони. — Мисля, че повечето от тях не познават никого там на изток. Но въпреки това пишат — и за удоволствие, и с надеждата някой да им отговори.

Така че посещението на Гордън поне бе накарало хората да започнат по малко да упражняват умението си да пишат. Това беше цената на храната и подслона за няколко дни.

— Предупреди ли ги, че на изток от Пайн Вю пътят все още е опасен и абсолютно несигурен?

— Разбира се. Изобщо не ги е грижа.

— Добре тогава — усмихна се Гордън. — И без това пощите разнасят най-вече фантазии.

Момчето озадачено погледна към него. Но Гордън само нахлупи шапката на главата си и не му каза нищо повече.

Откакто напусна Минесота преди толкова години, рядко бе виждал такива богати и щастливи села като Котидж Гроув. Фермите произвеждаха с излишък. Опълчението бе добре обучено и за разлика от Оукридж, не се използваше срещу гражданите. Откакто надеждата да открие истинска цивилизация го напусна, Гордън постепенно стесняваше размаха на мечтите си и вече място като това му се струваше истински рай.