Стефани Майър - Скитница

— Е, да, разбира се — смотолевих аз. Мелани неспокойно се размърда. — То е очевидно. Нали ти разказах за сънищата…

— Не. Нямах предвид само спомените. Не си ли срещала сега някой, към когото тялото ти реагира… само на химическо равнище?

Внимателно премислих въпроса й.

— Не мисля. Не по такъв начин, че да забележа.

— Довери ми се — каза по-рязко Кати.

— Забелязала си. — Тя поклати глава. — Може би ще трябва да отвориш очи и да се огледаш наоколо специално за това. Може много добре да ти се отрази.

Тялото ми се сви при тази мисъл. Усетих, че отвращението на Мелани е също толкова силно, колкото и моето.

Кати разбра това по израза на лицето ми.

— Не я оставяй да контролира начина, по който трябва да общуваш със себеподобните си, Скитнице. Не й позволявай да те контролира.

Усетих как ноздрите ми пламнаха. Изчаках малко преди да отговоря, като се помъчих да потисна гнева, с който така и не можех да свикна съвсем.

— Тя не ме контролира.

Кати повдигна едната си вежда. Гневът ме сграбчи за гърлото.

— Ти самата не си се оглеждала много за сегашния си партньор. Изборът ти в резултат на контрол ли беше?

Не обърна внимание на гнева ми и се замисли върху въпроса.

— Може би — каза накрая Кати. — Трудно е да се каже. Но разбирам какво имаш предвид. — Започна да върти на пръста си ширита на блузата си, но после, след като разбра, че избягва погледа ми, решително скръсти ръце и изправи рамене. — Кой е в състояние да каже до каква степен може да бъде влиянието на домакина в дадена планета? Както вече казах, мисля, че времето ще отговори на въпроса ти. Дали тя постепенно ще започне да става по-апатична и мълчалива и дали ще ти позволи да направиш някакъв друг избор вместо този Джаред, или… Имай предвид, че Търсачите си вършат много добре работата. Те вече го търсят и може би ще си спомниш нещо, което би могло да им помогне.

Не се помръднах, докато вникна по-добре в това, което ми каза. Изглежда не забеляза, че замръзнах на мястото си.

— Може би ще намерят любимия на Мелани и тогава вие можете да бъдете заедно. Ако чувствата му са така пламенни, колкото нейните, новата душа може да бъде по-податлива.

— Не! — Не бях сигурна кой извика. Може да бях и аз. Бях не по-малко ужасена.

Скочих разтреперана на крака. Сълзите, които преди така лесно бяха потекли от очите ми, сега ги нямаше, а ръцете ми бяха свити в юмруци.

— Скитнице?

Но аз се обърнах и се затичах към вратата, борейки се с думите, които устата ми не можеше да произнесе. Думи, които не би могло да са мои, защото нямаха смисъл, освен ако не са нейни, но ги чувствах като мои. Не можеха да са мои. Не можеха да бъдат изречени.

Това означава да бъде убит! Това означава той да престане да съществува! Не искам някой друг. Искам Джаред, а не някой чужденец в тялото му! То няма да означава нищо без него .

Чух Кати да вика след мен името ми, когато изскочих на улицата. Не живеех далеч от кабинета на Утешителката, но не можах да се ориентирам в тъмното. Изминах две пресечки преди да разбера, че тичам в грешната посока.

Хората ме гледаха. Не бях облечена спортно и не тичах за здраве. Бягах от нещо. Обаче никой не ми попречи. Любезно извръщаха очи. Сигурно се сещаха, че съм нова в този домакин и се държа така, както би се държало едно дете.

Престанах да тичам и завих на север с намерение да заобиколя, за да не минавам отново покрай кабинета на Кати.

Ходът ми беше малко по-бавен от бягане. Чувах как краката ми трополят прекалено бързо по тротоара, като че ли се опитват да подражават на такта на една забавна песен. Пляс, пляс, пляс по бетона. Не, не беше като ударите на барабан, а много по-гневно. Като някакво насилие. Прас, прас, прас. Като че ли някой удря някого. Спрях под светлината на един стълб и се хванах за него. Гадеше ми се и ми се виеше свят. Да, определено щях да повърна.

— Скитнице, това ти ли си? Да не би да си болна?

Беше ми невъзможно да се сетя кой е смътно познатият глас. Обаче това влошаваше нещата още повече, като знаех, че ме гледат, докато се наведох към храстите и спонтанно изхвърлих последното си ядене.

— Кой е Лечителят ти тук? — попита гласът. Идваше като че ли много отдалеч през шума в ушите ми. Една ръка докосна превития ми гръб. — Имаш ли нужда от линейка?

Изкашлях се два пъти и поклатих глава. Бях сигурна, че премина, стомахът ми беше празен.

— Не съм болна — казах и се изправих, като се хванах за стълба. Огледах се, за да видя кой беше станал свидетел на позора ми.