Стефани Майър - Скитница

Вие избихте един цял вид и се тупате по гърба за това .

Ръцете ми се свиха в юмруци.

Мога да накарам да те унищожат , припомних й аз.

Давай. Убий ме официално .

Блъфирах, но същото правеше и Мелани.

О, тя си мисли, че иска да умре. В края на краищата сама се беше хвърлила в асансьорната шахта. Но това беше в момент на паника и отчаяние. Да се обмисля спокойно подобна възможност, докато се седи в удобен стол, е нещо съвсем различно. Усещах адреналина — адреналина, покачил се от страха — да преминава през крайниците ми, докато премислях възможността да се прехвърля в някое по-податливо тяло.

Би било хубаво да съм отново сама с мислите си. Този свят беше много приятен по голям брой нови начини и би било чудесно да мога да им се насладя, без да бъда разсейвана от някакво гневно, прогонено нищожество, което трябваше да бъде по-благоразумно, вместо да продължава нежелано да се мотае по този начин.

Мелани се гърчеше, фигуративно казано, в някакво кътче на главата ми, докато се опитвах да мисля рационално. Може би трябва да се откажа…

Самите думи ме накараха да изтръпна. Аз, Скитницата, да се предам? Да напусна? Да призная провала и да опитам отново с някой слаб, безгръбначен домакин, който няма да ми създава никакви неприятности?

Поклатих глава. Самата мисъл ми беше непоносима.

А и това… беше моето тяло. Бях свикнала с него. Харесваше ми начинът, по който мускулите се движеха над костите, извивката на ставите и опъването на сухожилията. Познавах отражението си в огледалото. Загорялата от слънцето кожа, изпъкналите скули на лицето, късата, мека като коприна, червеникавокафява коса, мътното зеленикавокафяво на очите ми — това бях аз.

Аз се желаех. Нямаше да позволя да унищожат това, което беше мое.

Най-после светлината зад прозорците започна да избледнява. Денят, горещ за март, продължаваше да се бави, като че ли не желаеше да свърши и да ме пусне на свобода.

Подсмръкнах и вързах на още един възел мократа носна кърпичка.

— Кати, сигурно си имаш много други задължения. Кърт ще се чуди къде си.

— Той ще разбере.

— Не мога да остана тук безкрайно. А и не сме по-близо до отговора, отколкото преди.

— Не съм специалист по намирането на бързи решения. Решила си да не бъдеш прехвърляна в нов домакин…

— Да.

— Вероятно, за да се справиш с този ще ти трябва известно време.

Стиснах ядосана зъби.

— Ще стане по-бързо и по-гладко, ако разчиташ на известна помощ.

— Ще спазвам точно часовете ми при теб, обещавам.

— Нямах точно това предвид, макар да се надявам, че ще ги спазваш.

— Имаш предвид нечия друга помощ освен твоята, така ли? — Свих се уплашена при мисълта да споделя днешните си терзания с някой непознат. — Сигурна съм, че ти си не по-малко подготвена от всеки друг Утешител, дори повече.

— Нямах предвид друг Утешител. — Тя се размърда в стола и сковано се протегна. — Колко приятели имаш тук, Скитнице?

— Имаш предвид хора, с които работя? Почти всеки ден се виждам с няколко други преподаватели. Има и няколко студенти, с които разговарям в аудиториите…

— А извън университета?

Изгледах я с недоумение.

— Човеците домакини се нуждаят от общуване. Ти самата не си свикнала със самотата, скъпа. Споделяла си мислите на цяла планета…

— Не излизахме много навън. — Опитът ми да се пошегувам не излезе сполучлив.

Тя се усмихна леко и продължи:

— Бориш се така ожесточено с проблема си. Той е единственото нещо, върху което съсредоточаваш вниманието си. Може би един от отговорите е да не му отделяш толкова много внимание. Каза, че Мелани се отегчава в часовете, в които работиш… че й се приспива. Може би, ако имаш повече контакти с колегите си, това ще я отегчи още повече.

Свих замислена устни. Мелани, която сякаш се беше уморила от дългия ден, прекаран с Утешителката, като че ли не беше много въодушевена от идеята.

Кати кимна.

— Занимавай се повече с живота си, отколкото с нея.

— В това има логика.

— Освен това тези тела изпитват силни физически нужди. Нито съм виждала, нито съм чувала за подобно нещо. Една от най-големите трудности, с които трябваше да се справяме ние, душите от първата вълна, беше инстинктът за съвкупление. Повярвай ми, човеците забелязват, когато не го правиш. — Тя се усмихна и вдигна нагоре очи, спомнила си нещо. — Когато не реагирах, както очакваше, въздъхна и нетърпеливо скръсти ръце. — О, хайде, хайде, Скитнице. Сигурно си го забелязала.