Стефани Майър - Скитница

За да избегна погледа й се загледах през прозореца към облаците, които препускаха покрай слънцето. В стаята се усети примесеният с вкус на сол едва забележим полъх от океана.

— И така, Скитнице, мина доста време от последното ти посещение при мен.

Погледнах я виновно.

— Изпратих съобщение, че няма да мога да дойда миналия път. Бях заета с един студент…

— Да, знам — каза тях и отново леко се усмихна. — Получих го.

Беше хубава, според човешките разбирания за не много млада жена. Беше оставила естествения цвят на леко прошарената си коса. Беше мека, бялото в нея като че ли преобладаваше над сивото и я носеше прибрана отзад на дълга конска опашка. Очите й бяха с необикновен зелен цвят, какъвто не бях виждала досега у никого.

— Съжалявам — рекох аз, след като разбрах, че очаква да й отговоря.

— Няма нищо. Разбирам. Не ти е лесно да идваш тук. Толкова не ти се иска да го правиш. Никога преди не ти се е налагало. Това те плаши.

Загледах се в дървения под.

— Да, Утешителко.

— Мисля, че те помолих да ме наричаш Кати.

— Да… Кати.

Тя леко се засмя.

— Още не си свикнала с човешките имена, нали Скитнице?

— Не. Откровено казано, така имам чувството, че се… предавам.

Вдигнах очи и я видях бавно да кима.

— Разбирам защо се чувстваш по този начин.

Преглътнах шумно, когато го каза, и отново се загледах в пода.

— Нека засега да говорим за нещо по-лесно — предложи Кати. — Призванието ти продължава ли да ти харесва?

— Да. — Това беше по-лесно. — Започнах нов семестър. Питах се дали няма да ми омръзне да повтарям същия материал, но засега не ми е омръзнало.

С нови уши историите изглеждат отново като нови.

— Чувам добри неща за теб от Кърт. Казва, че твоите часове са едни от най-посещаваните в университета.

Бузите ми леко се зачервиха от похвалата.

— Приятно ми е да го чуя. Как е партньорът ти?

— Кърт е великолепен, благодаря. Домакините ни са в чудесна форма за възрастта си. Мисля, че ни чакат още много години.

Питах се дали ще остане в този свят, дали ще се премести в друго човешко тяло домакин, когато моментът настъпи, или ще го напусне. Обаче не исках да задавам въпроси, които можеха да ни насочат към по-трудни теми за разговор.

Вместо това казах:

— Харесва ми да преподавам. Свързано е по някакъв начин с Призванието ми при Виждащите водорасли, така че ми е по-лесно, отколкото нещо съвършено непознато. Задължена съм на Кърт, че ме изиска.

— Те направо извадиха късмет с теб — усмихна ми се топло Кати. — Знаеш ли колко рядко се случва един преподавател по история да е живял дори само в два свята? А ти си изкарала по един мандат почти във всичките, и дори в Произход. Всяко учебно заведение на тази планета би те откраднало с удоволствие от нас. Кърт търси начини да те държи непрекъснато заета, за да нямаш време да мислиш за преместване.

— Нещатен преподавател — поправих я аз.

Кати се усмихна, пое дълбоко въздух, а после усмивката й изчезна.

— Отдавна не си идвала при мен и се питах дали проблемите ти сами са се разрешили. Но после си казах, че може би причината за отсъствието ти е, че те просто са се задълбочили.

Загледах се в ръцете си и не казах нищо. Бяха бледокафяви — тен, който не се променяше, независимо дали стоях на слънце, или не. Върху кожата над лявата ми китка имаше тъмна луничка. Ноктите ми бяха дълбоко изрязани. Изпитвах неприятно усещане от дългите нокти. Драскаха болезнено кожата. А пръстите ми бяха прекалено дълги и тънки — дължината на ноктите ги правеше да изглеждат направо странно, дори и за човек.

След минута тя се прокашля.

— Предполагам, че интуицията ми не ме е подвела.

— Кати — произнесох бавно името й, за да печеля време, — защо си запазила човешкото си име? Повече ли те прави да се чувстваш като едно… цяло? Искам да кажа с домакина ти? — Щеше ми се да науча и за избора на Кърт, но въпросът беше прекалено личен. Не би било уместно да питам за отговора никой друг, освен самия Кърт, дори и партньорката му. Уплаших се, че съм прекалено нетактична, но тя се засмя.

— Не, за бога, Скитнице. Не съм ли ти го казвала? Хм. Може би не, защото работата ми е не да говоря, а да слушам. Повечето от душите, с които разговарям, не се нуждаят от толкова много насърчение като теб. Знаеш ли, че пристигнах на Земята като една от първите внедрени, преди хората изобщо да имат представа, че сме тук? Имах за съседи хора от двата вида. В продължение на няколко години двамата с Кърт се преструвахме, че сами сме си домакини. Дори след като се бяхме настанили в първоначално окупираната зона никога не бяхме сигурни дали наблизо няма някой човек. Затова Кати стана просто това, което съм. Освен това преводът на предишното ми име беше дълъг четиринадесет думи и нямаше как да се произнася по-кратко. — Тя се усмихна. Полегатият слънчев лъч, който мина през прозореца, освети очите й и зеленото му отражение затанцува по стената. За момент смарагдовите ириси заблестяха с цветовете на дъгата. Нямах представа, че тази крехка, внимателна жена е била част от фронтовата линия. Беше ми нужно малко време, докато го осъзная напълно. Изгледах я изненадана и с по-голямо уважение. Никога не съм приемала Утешителите много на сериозно, а и преди не ми се беше налагало. Те бяха за онези, които се справяха трудно, за слабите и аз се срамувах, че съм тук. След като научих историята на Кати, не се чувствах толкова неловко в нейно присъствие. Тя знаеше какво значи да си силен.