Стефани Майър - Скитница

— Става все по-зле. Вместо да изчезва, изглежда, че става все по-силна. Още не е толкова зле както случаят на Лечителя… говорихме за Кевин, нали си спомняш? Не е установила контрол. Няма да може. Няма да позволя това да стане! — казах аз, повишавайки глас.

— Разбира се, че няма да стане — увери ме тя. — Сигурна съм. Но щом като се чувстваш толкова нещастна, трябваше да ми кажеш по-рано. Трябва да те заведем на Лечител.

Тъй като бях твърде развълнувана, ми беше нужно малко ме, за да разбера какво ми казва.

— Лечител ли? Искаш да избягам ?

— Никой няма да си помисли нищо лошо при такъв избор, Скитнице. Разбираемо е, ако с даден домакин нещо не е наред…

— Не е наред ли? Аз съм тази, която не е на ред, а не тя. Прекалено слаба съм за този свят! — Закрих лицето си с ръце, почувствала унижението с цялото си същество. Очите ми отново се напълниха със сълзи.

Кати сложи ръцете си на раменете ми. Мъчех се с всички сили да овладея обхваналото ме неудържимо вълнение и не се отдръпнах, въпреки че усетих в този жест нещо прекалено интимно.

То притесни и Мелани. На нея не й харесваше прегръдката на някаква извънземна.

Разбира се, в този момент усещах съвсем осезателно присъствието на Мелани, както и непоносимото й задоволство, че най-накрая бях признала силата й. Тя злорадстваше. Винаги беше трудно да я контролирам, когато някаква силна емоция като сегашната, отвличаше вниманието ми.

Опитах се да се успокоя, за да мога да я поставя на мястото й.

Ти си на мястото ми . Мисълта й беше едва доловима, но разбираема. Нещата като че ли ставаха още по-зле. Сега беше достатъчно силна да ми говори, когато си пожелае. Бяха толкова зле, колкото в първата минута, в която бях дошла в съзнание.

Махай се! Сега това място е мое .

Никога .

— Не, скъпа Скитнице. Ти не си слаба и двете го знаем.

— Хм.

— Чуй ме. Силна си. Изненадващо силна. От нашия вид сме много еднакви, но ти си изключение. Толкова си смела, че направо се изумявам. Доказателство за това са миналите ти животи.

Миналите ми животи, може би, но този? Къде отиде сега силата ми?

— Обаче индивидуалните особености при хората са по-големи, отколкото при нас — продължи Кати. — Има големи различия и някои от тях са много по-силни от другите. Аз наистина съм убедена, че ако някой друг беше внедрен в този домакин, Мелани щеше да го сломи само за дни. Може да е случайно, а може и да е по волята на съдбата, но ми се струва, че най-силната от нашия вид има за домакин най-силната от техния.

— Това не говори много добре за нашия вид, не смяташ ли?

Тя усети намека в думите ми.

— Тя не е победител, Скитнице. Ти си чудесната личност, която стои до мен, а тя е само една сянка, загнездила се в някакво кътче на мозъка ти.

— Ама тя ми говори, Кати. Все още мисли със собствените си мисли. Продължава да пази тайните си.

— Обаче не говори вместо теб, нали? Съмнявам се, че бих могла да кажа толкова много, ако бях на твое място.

Не отговорих. Чувствах се твърде нещастна.

— Мисля, че трябва да помислиш за ново имплантиране.

— Кати, ти току-що каза, че тя би смазала някоя друга душа. Не знам дали да го вярвам… Вероятно просто се опитваш да си вършиш работата и да ме успокоиш. Обаче ако е толкова силна, няма да бъде честно да я прехвърля на някой друг, защото не мога да я покоря. Кого ще изберете да я поеме?

— Не го казах, за да те успокоя, скъпа.

— Тогава за какво…

— Не мисля, че ще бъде решено този домакин да бъде използван отново.

— О!

Тръпки на ужас полазиха гърба ми. И не само аз се стреснах от подобна идея. Тя веднага ме отврати. Не обичах да бягам. По време на дългите обиколки около слънцата на моята последна планета — светът на Виждащите водорасли, както бяха известни тук, бях чакала. Въпреки, че дълготрайността на моето пребиваване там започна да намалява доста преди очакванията ми и въпреки, че животът на Виждащите водорасли би се измервал с векове на тази планета, аз не се измъкнах, когато животът на моя домакин свърши. Подобно нещо би било безсмислено, погрешно и неблагодарно. То щеше да бъде подигравка със самата същност на това, което представлявахме като души. Ние превръщахме нашите светове в по-добри места за живеене, това беше абсолютно задължително. В противен случай нямаше да ги заслужаваме.

Обаче не бяхме прахосници. Наистина правехме онова, което завладявахме, по-добро, по-спокойно и по-красиво. А хората бяха грубияни и неуправляеми. Толкова често се избиваха помежду си, че убийството беше станало приемлива част от живота им. Различните мъчения, които бяха измислили през няколкото хилядолетия от съществуването си, ми идваха твърде много. Не можех да понеса дори сухата официална статистика. Войните бяха бушували почти на всички континенти. Убийството е било насърчавано, нареждано и се е прилагало с ужасяваща ефикасност. Тези, които са живели в мирни страни, са обръщали гръб, когато другите същества от техния вид са умирали от глад на прага им. Не е имало никаква равнопоставеност при разпределението на богатите ресурси на планетата. Още по-отвратителното е, че техните издънки — следващото поколение, което тези от моя вид почти боготворяха заради обещанията им — твърде често ставаха жертва на чудовищни престъпления. И то не само от ръцете на чужденци, но от ръцете на настойниците, на които са били поверени. Дори огромната сфера на планетата е била изложена на опасност заради техните грешки — плод на алчност и безхаберие. Никой не би могъл да сравнява онова, което е било преди с това, което е сега, без да признае, че Земята е по-добро място за живеене благодарение на нас.