Стефани Майър - Скитница

— Това смущаваше ли те? — попитах аз. — Да се преструваш, че си една от тях?

— Не много. Виждаш ли, трябваше ми много време, за да свикна с този домакин, в него имаше твърде много нови неща за мен. Прекалено голям сетивен товар. Отначало беше твърде голямо предизвикателство да се придържам към определените рамки.

— А Кърт…? Избрала си да останеш с партньора на своя домакин? След като всичко е приключило?

Въпросът не беше зададен случайно и Кати веднага си даде сметка за това. Размърда се в стола, вдигна крака и ги подви под себе си. Докато отговаряше, гледаше в някаква точна над главата ми.

— Да, избрах Кърт… и той избра мен. Разбира се, отначало това беше някакво рядко съвпадение, беше просто една поставена задача. Връзката между нас укрепна някак естествено от това, че прекарвахме толкова време заедно, споделяйки опасностите на мисията ни. Като президент на университета Кърт имаше много контакти. Къщата ни беше пункт за внедряване. Често ни идваха гости. Докато хората минаваха през входната врата, тези от нашия вид напускаха през другата. При това всичко трябваше да става бързо и безшумно, знаеш колко склонни към насилие са тези домакини. Ден след ден живеехме със съзнанието, че краят ни може да настъпи всеки момент. Живеехме в постоянно напрежение и често се страхувахме. Всичко това беше достатъчно основание между мен и Кърт да се установи силна привързаност и решихме да останем заедно, когато вече не беше нужно да се спазва някаква секретност. Бих могла да те излъжа, да успокоя страховете ти, като ти кажа, че това бяха причините. Но… — Тя поклати глава, настани се по-удобно в стола и впи очи в мен.

— В продължение на много хилядолетия хората така и не са могли да си обяснят какво е любовта. До каква степен е физическо явление и до каква духовно? До каква степен в нея играе роля случайността и до каква съдбата? Защо връзката между идеалните двойки се разпада, а тази между напълно неподходящите се запазва? И аз като тях не знам отговорите. Любовта е просто там, където я има. Моят домакин е обичал домакина на Кърт и тази любов не е умряла, когато мозъците им са станали притежание на други.

Тя ме наблюдаваше внимателно и леко се намръщи, когато аз се отпуснах в стола.

— Мелани все още тъгува за Джаред — рече Утешителката.

Усетих, че неволно кимам с глава.

— Ти тъгуваш за него.

Затворих очи.

— Сънищата продължават ли?

— Всяка нощ — смотолевих аз.

— Разкажи ми за тях. — Гласът й беше тих, но убедителен.

— Не обичам да мисля за тях.

— Знам. Опитай. Това може да помогне.

— Как? Как ще помогне, когато ти кажа, че виждам лицето му всеки път, когато затворя очи? Че се събуждам и плача, когато него го няма там? Че спомените са толкова силни, че вече не мога да отделя моите от нейните?

Изведнъж млъкнах и стиснах зъби.

Кати извади бяла носна кърпичка от джоба си и ми я подаде. Когато не се помръднах, стана, приближи се до мен и я остави в скута ми. Седна на страничната облегалка на стола ми и зачака.

Около половин минута продължих да упорствам. После грабнах малкото квадратно парче плат и си избърсах очите.

— Мразя това.

— През първата си година всички плачат. Емоциите са непоносимо силни. Известно време всички се превръщаме в деца, независимо дали го искаме, или не. Имаше време, когато се просълзявах всеки път, когато виждах красив залез. Понякога същият ефект имаше и вкусът на фъстъченото масло. — Тя ме потупа по главата, а след това нежно прекара пръсти през кичура, който винаги държах отметнат зад ухото си. — Такава хубава, лъскава коса — отбеляза Кати. — Всеки път, когато те виждам, е по-къса. Защо я носиш по този начин?

След като се разплаках, вече не ми беше останало много достойнство, което да защитавам. Защо да се преструвам, че е по-лесно да държа на него, както обикновено правех. В края на краищата бях дошла тук да изплача болката си и да получа помощ… за да мога да се справя.

— Това я дразни. Обича да я носи дълга.

Тя не ахна от изненада, както доста се надявах. Кати беше добра в работата си. Забави само за секунда отговора и смущението й беше едва забележимо:

— Ти… Тя… все още ли… присъства?

Ужасната истина се отрони от устните ми.

— Само когато пожелае. Нашата история я отегчава. Доспива й се, когато работя. Но със сигурност е там. Понякога имам чувството, че присъства също толкова, колкото и аз. — Произнесох последните думи почти шепнешком.

— Скитнице! — възкликна ужасена Кати. — Защо не ни каза, че нещата са толкова зле? От колко време е така?