Стефани Майър - Скитница

— Почакай. Само минута — казва задъхан той.

Премества тежестта на тялото си и ме обръща по гръб. Сяда на гърдите ми и притиска ръцете ми под краката си. Прави храната ми на пихтия. Изохквам и се опитвам да се измъкна под тежестта му.

— Виж, виж, виж! — вика той. Изважда малък цилиндър от джоба на панталона си и завърта върха му. В края му се появява сноп светлина.

Насочва фенерчето към лицето си. На светлината кожата му изглежда жълта. Виждам изпъкнали скули. Дълъг правилен нос и подчертано четвъртита брадичка. Устните му са разпънати в усмивка, но въпреки това забелязвам, че са по-пълни за мъж. Веждите и миглите му са побелели от слънцето. Обаче той не ми показва това.

Очите му. Бледосини на светлината, я отразяват напълно по човешки. Мести лъча от лявото към дясното.

— Виждаш ли? Виждаш ли? Аз съм също като теб.

— Дай да видя врата ти. — Гласът ми продължава да е пълен с подозрение.

Продължавам да мисля, че това е някакъв номер. Не знам каква е целта на тази игра, но съм сигурна, че има такава. Вече няма надежда.

Той изкривява устни.

— Ами… това с нищо няма да помогне. Очите не са ли достатъчни? Знаеш, че не съм един от тях.

— Защо не искаш да ми покажеш врата си?

— Защото там имам белег — признава той.

Отново се опитвам да се измъкна под тежестта му, но ръката му приковава рамото ми.

— Сам си я нанесох — обяснява той. — Мисля, че свърших добра работа, въпреки че ужасно боли. Нямам такава хубава коса, която да покрива врата ми. Белегът ми помага да оставам незабелязан.

— Махни се от мен.

Той се колебае, но после без никакво усилие и без да използва ръцете си се изправя на крака. Вдига едната си ръка с дланта срещу мен.

— Моля те. Не бягай. А и бих предпочел да не ме удряш пак.

Аз не се помръдвам. Знам, че ще ме настигне, ако се опитам да избягам.

— Кой си ти? — питам шепнешком.

Той широко се усмихва.

— Името ми е Джаред Хоу. Не съм разговарял с друго човешко същество повече от две години и съм сигурен, че ти се струвам малко побъркан. Моля те да ми простиш и да ми кажеш името си.

— Мелани — отвръщам тихо аз.

— Мелани — повтаря той. — Нямаш представа колко се радвам да се запозная с теб.

Аз стискам здраво торбата и продължавам да не го изпускам от очи. Той бавно ми протяга ръка. И аз я поемам. Едва когато виждам, че моята доброволно стисва неговата, разбирам, че му вярвам.

Той ми помага да се изправя на крака, но продължава да държи ръката ми.

— А сега какво? — питам предпазливо аз.

— Ами не можем да стоим дълго тук. Ще дойдеш ли с мен обратно в къщата? Торбата ми остана там. Ти ме удари точно пред хладилника.

Поклащам глава. Изглежда, че си дава сметка колко съм изнервена и съм на ръба на истерията.

— Тогава ще ме почакаш ли тук? — пита учтиво той. — Веднага се връщам. Нека взема още храна за нас.

— За нас?

— Наистина ли мислиш, че ще те оставя да изчезнеш? Ще те следвам дори и ако ми кажеш да не го правя.

Не искам да се махна от него.

— Аз… — Защо не мога да се доверя напълно на друго човешко същество? Ние сме от едно семейство — и двамата сме част от братството, предопределено да бъде унищожено. — Нямам време. Трябва да измина дълъг път… Джейми ме чака.

— Не си сама, така ли? — пита той. За пръв път в изражението му има някаква неувереност.

— Брат ми. Той е само на девет и е много уплашен, когато ме няма. Ще ми отнеме половината нощ, за да се върна при него. Няма да разбере, ако ме хванат. Толкова е гладен. — Като че ли за да потвърди думите ми, стомахът ми издава силен звук.

Джаред се усмихва, този път още по-широко.

— Няма ли да е по-добре да те закарам?

— Да ме закараш? — повтарям аз.

— Предлагам ти сделка. Почакай тук, докато събера още храна, и ще те заведа навсякъде, където пожелаеш с джипа си. Ще стане по-бързо, отколкото да бягаш. По-бързо дори от такъв бегач като теб.

— Ти имаш кола?

— Разбира се. Да не си мислиш, че съм дошъл тук пеш?

Замислям се за шестте часа, които ми бяха нужни, за да дойда тук, и се намръщвам.

— За нула време ще се върнем при брат ти — обещава той. — Не мърдай оттук, става ли?

Аз кимам.

— И хапни нещо, моля те. Не искам стомахът ти да ни издаде. — Той се ухилва и леко ми намигва. Сърцето ми рязко подскача. Знам, че ще го чакам, ако се наложи и през цялата нощ.

Продължава да държи ръката ми. Пуска я бавно, без да снема очи от моите. Отстъпва крачка назад, но спира.

— Моля те, не ме ритай — казва той, навежда се и хваща брадичката ми. Отново ме целува и този път го усещам. Устните му са по-меки от ръцете и са горещи, дори в топлата нощ в пустинята. Ято пеперуди се бунтуват в стомаха ми и ми отнемат дъха. Ръцете ми се протягат инстинктивно към него и докосват топлата кожа на бузите му, както и твърдата коса на врата му. Пръстите ми се плъзгат по една резка от набръчкана кожа, някакъв издаден ръб под линията на косата.