Стефани Майър - Скитница

Стомахът ми къркори, свивам коремните мускули, за да приглуша звука. Твърде тихо е и той продължава да се чува наоколо. Много съм гладна.

Обаче нечия друга нужда е по-силна — на друг гладен стомах, скрит на сигурно място в тъмното, който ме чака сам в пещерата, станала наш временен дом. Това е тясно пространство със стени от остри вулканични скали. Какво ли ще прави той, ако не се върна? Типично майчино безпокойство на някой, който няма никакви познания и опит. Чувствам се отвратително безпомощна. Джейми е гладен.

Наблизо до тази къща няма други. Наблюдавам я, откакто слънцето все още се виждаше нажежено до бяло на небето. Не мисля, че там има куче.

Изправям се и прасците ми крещят в знак на протест, но продължавам да стоя приведена в кръста, като се опитвам да изглеждам по-малка от храста. Пътят нагоре по пресъхналото дъно на потока е покрит с гладък пясък — една бледа пътека на светлината на звездите. По шосето не се чува шум от коли. Знам какво ще си кажат, когато се върнат чудовищата, които изглеждат като приятна съпружеска двойка малко над петдесетте. Ще разберат точно каква съм и търсенето ще започне веднага. През това време трябва вече да съм далеч. Много се надявам, че са излезли, за да прекарат нощта в града. Мисля, че е петък. Спазват така стриктно навиците ни, че е трудно да се открие някаква разлика. Тъкмо така и успяха да победят.

Оградата около двора е висока само до кръста. Прехвърлям се лесно и безшумно през нея. Обаче дворът е покрит с чакъл и трябва да вървя внимателно, за да не се размърдва под тежестта ми. Успявам да стигна до напречната греда на верандата.

Щорите са вдигнати. Разстоянието между тях е достатъчно, за да се види, че в стаите няма движение. Двойката предпочита спартанската обстановка и аз съм благодарна. Така е по-трудно някой да се скрие тук. Естествено, по тази причина и за мен няма място, където да се скрия, но ако се наложи да се крия и без това ще е твърде късно.

Първо отварям предпазливо плъзгащата се врата, а после и стъклената. И двете се плъзгат безшумно. Стъпвам внимателно върху плочите, но това е просто по навик, тук никой не ме чака.

Хладният въздух е истинска благодат. Кухнята е от лявата ми страна. Виждам как блестят гранитните плотове. Свалям от рамото си брезентовата торба и започвам от хладилника. За момент се стряскам, когато с отварянето на вратата се включва светлината, но намирам бутона и го натискам с пръста на крака си. Очите ми ослепяват.

Нямам време да ги чакам да свикнат с тъмното и започвам да действам пипнешком. Мляко, парчета сирене, някакви останки от храна в пластмасова купа. Надявам се да е от пилето с ориз, което го наблюдавах да готви за обяд. Тази вечер ще го изядем. Сок, плик с ябълки. Моркови. Ще се запазят в добро състояние до сутринта.

Отивам бързо в килера. Нужни са ми неща, които да издържат повече време. Докато вземам всичко, което мога да нося, започвам да виждам по-ясно. Ммм… шоколадови бисквити, изгарям от желание да отворя пакета още сега, но стискам зъби и не обръщам внимание на къркоренето на стомаха.

Торбата бързо натежава. Това ще ни стигне само за седмица, дори и ако го ползваме разумно. А на мен не ми се ще да пестя храната, иска ми се да се натъпча. Напъхвам сухи пасти в джобовете си.

Още едно нещо. Отивам бързо до мивката и напълвам манерката си. След това навеждам глава под струята и гълтам водата направо от нея… Чувам я да издава странни звуци, когато достига до празния ми стомах.

Сега, когато си свърших работата, започвам да се паникьосвам. Искам веднага да се махна оттук. Цивилизацията е смъртоносна.

На излизане гледам в пода. Страхувам се да не се подхлъзна с тежката торба и затова не виждам очертанията на тъмната фигура на верандата, докато не протягам ръка към вратата. Чувам приглушената му ругатня в същия миг, в който уплашена възкликвам. Обръщам се рязко и се втурвам към предната врата с надеждата, че не е заключена и лесно ще я отворя.

Не съм успяла да измина и две крачки, когато две груби, здрави ръце ме сграбчват за раменете и ме извръщат към тялото му. Твърде едър и твърде силен, за да е жена. Басовият му глас ми подсказва, че съм права.

— Само да гъкнеш и си мъртва — заплашва ме грубо той и с ужас усещам нещо тънко и остро да натиска кожата под брадичката ми.

Не разбирам. Не би трябвало да имам избор. Кое е това чудовище? Не съм чувала някой да нарушава правилата. Отговарям по единствения възможен начин:

— Хайде! — процеждам през зъби. — Действай. Не искам да съм някакъв гаден паразит!