Стефани Майър - Скитница

Една нетърпелива въздишка привлече вниманието ми към Търсачката. Бе много дребна. Ако беше останала неподвижна, щеше да ми бъде нужно повече време, за да я забележа редом с Лечителя. Не беше привлекателна. Някакво черно петно в ярко осветената стая. Беше облечена в черно от брадичката до китките на ръцете — строго консервативен костюм с копринено поло под него. Косата й също беше черна. Стигаше до брадичката и беше прибрана отзад зад ушите. Кожата й беше по-тъмна от тази на Лечителя. С матов оттенък.

Малките промени в израженията на хората бяха така незабележими, че беше трудно да бъдат разчетени. Обаче паметта ми намери определение за изражението на тази жена. Черните вежди, които се спускаха полегато над леко изпъкналите очи, подсказваха нещо познато. Не толкова гняв, а някаква напрегнатост, раздразнение.

— Колко често става това? — попитах аз и погледнах отново Лечителя.

— Не много често — призна той. — Вече имаме на разположение твърде малко приемни тела в по-зряла възраст. Непълнолетните домакини са много лесно поддаващи се на влияние. Но ти подсказа, че предпочиташ да започнеш като по-възрастна…

— Да.

— Повечето желаят тъкмо обратното. Продължителността на човешкия живот е много по-малка, отколкото сме свикнали.

— Тези факти са ми добре известни, Лечител. Сблъсквал ли си се с такава… съпротива преди?

— Аз самият само веднъж.

— Разкажи ми фактите по случая. — Замълчах за миг. — Моля те — добавих аз, след като усетих, че на настояването ми липсва вежливост.

Лечителят въздъхна.

Търсачката започна да барабани с пръсти по ръката си. Признак за нетърпение. Не й се искаше да чака за това, което й беше нужно.

— Случи се преди четири години — започна Лечителят. — Въпросната душа беше поискала тяло домакин на мъж в зряла възраст. Първият, който се оказа на разположение, беше живял в малък район на съпротива още от първите години на окупацията. Човекът… знаеше какво ще се случи, когато го заловиха.

— Също като моя случай.

— Ами, да — съгласи се той и се прокашля. — Това беше само вторият живот на душата. Той дойде от Слепия свят.

— Слепия свят? — попитах аз и инстинктивно извърнах глава встрани.

— О, извинявай, ти не би могла да знаеш използваните от нас прякори. Въпреки, че това беше един от вашите. — Той извади едно устройство от джоба си — малък компютър и бързо го погледна. — Да, твоята седма планета. В осемдесет и първия сектор.

— Сляп свят? — повторих с неодобрение в гласа аз.

— Е, да, някои, които са живели там, предпочитат да го наричат Пеещия свят.

Кимнах бавно с глава. Това по ми харесваше.

— А някои, които никога не са били там, го наричат Планета на прилепите — добави тихо Търсачката.

Изгледах я с присвити очи, докато мозъкът ми извика образа на грозния, летящ гризач, за който тя спомена.

— Предполагам, че си от онези, които никога не са живели там, Търсач — каза с лека насмешка Лечителят. — Отначало нарекохме онази душа Препускаща песен — това беше приблизителен превод на името му в… Пеещия свят. Обаче той скоро предпочете да приеме името на своя домакин, Кевин. Въпреки че беше предопределен за Призванието музикален изпълнител заради произхода му, той каза, че ще се чувства по-добре, ако продължи предишната професия на домакина си, който е бил механик. За прикрепения към него Утешител тези признаци бяха обезпокоителни, но все пак бяха в рамките на нормалното.

След това Кевин започна да се оплаква от време на време от загуба на паметта. Върнаха го при мен и го подложихме на продължителни изпитания, за да се уверим, че в мозъка на домакина му няма дефект. По време на изпитанията няколко Лечители забелязаха разлики в поведението и личността му. Когато го разпитвахме за това, той твърдеше, че няма спомен за някои свои изказвания и действия. Продължихме да го наблюдаваме заедно с неговия Утешител и след време открихме, че от време на време домакинът поема контрола върху тялото на Кевин.

— Поема контрола? — попитах аз и разтворих широко очи. — Без душата да разбере това? Домакинът си е възвърнал контрола на тялото?

— За съжаление, да. Кевин не беше достатъчно силен, за да се пребори с този домакин.

Не бил достатъчно силен.

Дали и мен считат за слаба? Наистина ли бях такава и затова не можех да накарам този мозък да отговори на въпросите ми? Може би бях дори по-слаба, защото нейните живи мисли продължаваха да съществуват в главата ми, а там не трябваше да има нещо друго освен памет. Винаги се бях считала за силна. Възможността да съм слаба ме стресна. Накара ме да почувствам срам.