Стефани Майър: Скитница

— Говориш така, сякаш все още се води война.

— За остатъците от човешката раса се води.

Това бяха силни думи за ушите ми. Тялото ми реагира на тях. Почувствах, че дишането ми се ускорява, чух сърцето ми да бие по-силно от обикновено. До леглото, върху което лежах, една машина регистрира с приглушено пиукане настъпилата промяна. Лечителят и Търсачът бяха прекалено увлечени от разногласията си, за да забележат.

— Но това е война, която дори те трябва да разберат, че е отдавна загубена. Те са много по-малко. Какво беше съотношението, един милион срещу едно? Предполагам, че това ти е известно.

— Според изчисленията ни дори малко повече в наша полза — призна неохотно тя.

Изглежда, че Лечителят остана доволен от тази информация и затова не каза нищо в отговор. За момент настъпи тишина.

Възползвах се от нея, за да преценя положението. Много неща бяха очевидни.

Намирах се в Лечебница, възстановявах се от необикновено травматизиращо внедряване. Бях сигурна, че приелото ме тяло беше напълно излекувано, преди да ми бъде дадено на разположение. Едно непоправимо увредено тяло домакин щеше да бъде ликвидирано.

Замислих се върху противоречивите мнения на Лечителя и Търсача. Според дадената ми информация преди да избера да дойда тук правото беше на страната на Лечителя. Войната с малкото останали тук-там хора беше приключила. Гледана от космоса, планетата, наречена Земя, беше мирна и ведра, примамващо зелена и синя, обгърната от безвредни бели изпарения. С една дума, за душата сега тук цареше пълна хармония.

Словесните несъгласия между Лечителя и Търсача бяха необичайни. В тях се чувстваше странна агресивност, неприсъща за нашия вид. Това ме учуди. Възможно ли беше да са верни разпространяваните шепнешком слухове, които се носеха като вълни през мислите на… на…

Подразних се, че ми е трудно да си спомня името на последния вид, който беше мой домакин. Знаех, че имахме име. Обаче вече нямах никаква връзка с него. Не можех да си спомня нито една дума. Използвахме много по-опростен език от този — мълчаливия език на мисълта, който свързваше всички ни в един голям мозък. Това беше едно необходимо удобство, когато някой е вкоренен завинаги във влажната черна почва.

Можех да опиша тези видове с новия ми човешки език. Живеехме на дъното на голям океан, покриващ цялата повърхност на нашия свят — свят, който също имаше име, но и него не си спомних. Всеки от нас имаше по сто ръце и по хиляда очи във всяка ръка. Тъй като мислите ни бяха свързани, нямаше нито едно кътче из необятните води, което да не беше под наблюдение. Нямаше нужда от звук, така че нямаше как той да бъде чут. Опитвахме вкуса на водите, а зрението ни казваше всичко, което трябваше да знаем. Опитвахме вкуса на слънцата на много левги над водата и превръщахме този вкус в храната, от която имахме нужда. Мога да ни опиша, но не мога да ни назова. Въздъхнах заради загубеното знание, а после се върнах към мислите си за това, което бях дочула.

По правило душите не говорят нищо друго, освен истината. Разбира се, за Търсачите имат изисквания, нужни за Призванието им, но между души никога не е имало причина да се лъже. На мисловния език на предишния вид, в който бях внедрена, беше невъзможно да се лъже, дори и да искахме. Но въпреки, че бяхме заковани на едно място, ние си разправяхме разни истории, за да разсеем скуката. Разказвачеството беше най-цененият от всички таланти, защото облагодетелстваше всички.

Понякога фактът така плътно се покриваше с измислицата, че макар да не се говореха лъжи, беше трудно да се каже кое е наистина вярно. Когато разменяхме мисли за новата планета — Земя, толкова суха, така различна и пълна с такива склонни към насилие и унищожение обитатели, почти не можехме да си ги представим. Понякога вълнението, което предизвикваха у нас, засенчваше ужаса ни. Около новата любопитна тема бързо се разпространяваха все повече истории. Войните — войни, които нашият вид трябваше да води! Отначало сведенията за тях бяха точни, но после започнаха да ги украсяват и допълват с измислици. Когато тези истории си противоречаха с официалната информация, която се опитвах да получа, аз естествено вярвах повече на първоначалните сведения.

Обаче се носеха и слухове като този, че човешките приемни тела са толкова силни, че принуждавали настанилите се в тях души да ги напускат. Говореше се за тела, чийто разум не може да бъде напълно потиснат, за души, приели личността на далото им убежище тяло, а не за обратното. Измишльотини, щуротии, направо дивотии. Обвинението на Лечителя ми се стори точно такова…