Стефани Майър - Скитница

Моят роден език.

С присъщия за всички ни верен инстинкт се свързах здраво с мисловния център на тялото, вплетох се трайно в неговото дишане и рефлекси до такава степен, че то вече не беше нещо отделно. Станахме едно цяло.

Вече не беше тялото , а моето тяло.

Усетих как упойката престава да действа, измествана от яснота. Приготвих се да посрещна атаката на първия спомен, който всъщност е бил последен, т.е. последните моменти, преживяни от това тяло, споменът за края. Бях подробно предупредена какво ще се случи сега. Тези човешки емоции щяха да бъдат по-силни и по-разтърсващи, отколкото чувствата на всички останали видове, които съм била.

Опитах се да бъда готова за тях.

Споменът нахлу и точно както бях предупредена, беше нещо, за което никой не би могъл да се подготви. Връхлетя ярък и оглушителен. Кожата й беше студена, а крайниците сграбчени от изгаряща болка. В устата си усещаше непоносимо остър метален вкус.

Имаше и едно ново усещане — петото, което никога досега не бях изпитвала. То вземаше частици от въздуха и ги превръщаше в странни послания, наслади и предупреждения за мозъка й — миризми. За мен те бяха отвличащи вниманието и объркващи, но не и за нейната памет. Паметта нямаше време да разпознава новите миризми. Тя извикваше само страх.

Страхът я сграбчи, жесток и подтикващ изтръпналите й, тромави крайници да се движат напред, но същевременно ги спъваше. Да бяга, да се спасява — това беше единственото, което можеше да направи.

Провалих се.

Споменът, който не беше мой, беше така страховито силен и ясен, че прекъсна контрола ми, надделя над безпристрастието и над разбирането, че е само един спомен, че не съм аз. Всмукана в ада на последната минута от живота й, аз и тя станахме едно и побягнахме.

Толкова е тъмно, че не мога да видя пода. Не виждам протегнатите си напред ръце. Бягам слепешката и се опитвам да чуя преследвача, когото усещам зад себе си, но пулсът ми бие така силно в ушите, че заглушава всичко останало.

Студено е. Сега това няма значение, но е болезнено. Толкова ми е студено.

Въздухът в ноздрите й беше неприятен. Лош. Лоша миризма. За миг това неприятно усещане ме извади от спомена. Но беше само за миг и после пак бях въвлечена в него, а очите ми от ужас се напълниха със сълзи.

Загубена съм, загубени сме. Свършено е.

Сега те са точно зад нас, близо са и са шумни. Толкова много стъпки! Сама съм. Провалих се.

Търсачите се развикват. Звукът от гласовете им прерязва стомаха ми. Ще повърна.

— Всичко е наред, всичко е наред — излъгва една от тях, опитвайки се да ме успокои и да ме накара да спра. Гласът й трепери от учестеното дишане.

— Внимавай! — провиква се някой, за да ме предупреди.

— Не се наранявай — моли ме един от тях. Гласът е плътен, много загрижен.

Загрижен!

По вените ми премина гореща вълна и силната омраза почти ме задуши. В никой от всичките ми животи не съм изпитвала подобно чувство. В продължение на още един миг тази рязка промяна ме откъсна от паметта. Остър писък прониза ушите ми и запулсира в главата ми. Звукът остърга дихателните ми пътища. Усетих слаба болка в гърлото. Крещене , обясни тялото ми. Ти крещиш .

Вцепених се от изненада и звукът рязко спря. Това вече не беше спомен. Тялото ми — тя мислеше. Говореше ми! Обаче в този момент споменът беше по-силен от изумлението ми.

— Внимавай! — викат те. — Отпред има опасност!

Опасността е отзад! — крещя им мислено в отговор аз. Обаче виждам какво имат предвид. Слаб лъч светлина, идващ незнайно откъде, свети в края на коридора. Не е плоска стена или заключена врата, а смъртоносният край, от който се страхувах и който очаквах. Това е черна дупка.

Една асансьорна шахта. Изоставена, празна и обречена като тази сграда. Някога скривалище, а сега гробница. Докато тичам напред, чувствам, че ме обзема облекчение. Има път. Не към оцеляване, но може би път да победя.

Не, не, не! Тази мисъл си беше само моя и аз се помъчих да се отдръпна от нея, но бяхме заедно и продължихме да тичаме към ръба на смъртта.

— Внимавай! — Виковете им са по-отчаяни.

Иска ми се да се изсмея, когато разбирам, че съм достатъчно бърза. Представям си ръцете им, опитващи се да се вкопчат в мен само на сантиметри от гърба ми. Обаче съм толкова бърза, колкото е нужно да бъда. Дори не спирам в края на пода. Дупката се издига, за да ме посрещне, когато протягам крак над бездната.

Тя ме поглъща. Размахвам безпомощно крака. Ръцете ми се опитват да сграбчат въздуха, да се вкопчат в него, да потърсят нещо твърдо. Край мен фучи студен въздух като вятър на торнадо.