Стефани Майър - Скитница

Жената възрази:

— Насилието не е нашият избор. Заставаме с лице към него, когато трябва. А за останалите от вас е добре, че някои от нас са достатъчно силни, за да понесат неприятностите. Без нашата работа вашият покой ще бъде разбит на пух и прах.

— Така е било някога. Мисля, че скоро Призванието ви ще бъде една отживелица.

— Доказателството за подобно погрешно твърдение лежи там на леглото.

— Една човешка девойка, сама и невъоръжена! Да бе, наистина голяма заплаха за покоя ни.

Жената задиша тежко. Въздишка.

— Но откъде дойде тя? Как се появи в центъра на Чикаго, един отдавна цивилизован град, на стотици километри от местата, в които има някакви признаци на бунтовническа дейност? Сама ли е успяла?

Тя изреждаше въпросите, изглежда без да очаква някакъв отговор, като че ли вече ги беше повтаряла многократно.

— Това е твой проблем, не мой — заяви мъжът. — Работата ми е да помогна на тази душа да се приспособи към нейното ново убежище, без ненужна болка или травма. А ти си тук, за да ми пречиш да си върша работата.

Едва сега, докато все още се приспособявах бавно към моя нов свят от усещания, разбрах, че аз съм обектът на разговора. Аз бях душата, за която говореха. Думата имаше ново значение и беше означавала много други неща за приелото ме тяло. На всяка планета имаме различно наименование. Душа. Предполагам, че беше едно сполучливо описание. Невидимата сила, която води тялото.

— Отговорите на въпросите ми са също толкова важни, колкото твоите отговорности за душата.

— По това може да се спори.

Чу се шум от някакво движение и изведнъж женският глас премина в шепот:

— Кога ще е в състояние да отговаря? Упойката трябва да е престанала да действа.

— Когато е готова. Остави я на мира. Заслужава да се справи със ситуацията, както тя прецени, че е най-удобно за нея. Представи си шока от събуждането й — вътре в нараненото до смърт тяло на една бунтовница при опит да избяга! Никой не би трябвало в мирно време да бъде принуден да изпита подобна травма! — Със засилването на емоцията той повиши глас.

— Тя е силна. — Сега гласът на жената беше успокояващ. — Виж как добре се справи с първия спомен, най-лошия от всички. Каквото и да е очаквала, тя успя да го понесе.

— И защо би трябвало да го прави? — попита тихо мъжът, но изглежда не очакваше отговор.

Обаче жената все пак отговори:

— Ако успеем да получим нужната ни информация…

— Ти използва думата нужна, а аз бих предпочел искана.

— Тогава някой трябва да понесе неприятностите — продължи тя, като че ли той изобщо не я беше прекъсвал. — И от всичко, което знам за тази, мисля че тя ще приеме предизвикателството, ако имаше някакъв начин да я попитаме. Как я наричаш?

Мъжът се забави дълго с отговора. Жената чакаше.

— Скитница — отвърна накрая с явно нежелание той.

— Подходящо — рече жената. — Не разполагам с официална статистика, но тя изглежда е една от много малкото, ако не и единствената, която се е скитала толкова далеч. Да, Скитница съвсем й подхожда, докато си избере ново име.

Той не каза нищо.

— Разбира се, тя може да приеме името на тялото-домакин… Не открихме в архивите нейни пръстови отпечатъци или данни от сканиране на ретината. Не мога да ти кажа как й е било името.

— Тя няма да приеме човешко име — рече тихо мъжът.

Отговорът на жената прозвуча примирително.

— Всеки намира утеха по свой начин.

— Тази Скитница ще има нужда от повече спокойствие, отколкото много други, заради твоя стил на търсене.

Чуха се резки звуци — бързи стъпки по твърд под. Когато заговори отново, гласът на жената идваше от далечния край на стаята:

— В първите дни на тази окупация щеше да реагираш още по-зле.

— Може пък твоята реакция да не е добра за мирно време.

Жената се засмя, но смехът й прозвуча фалшиво — в него нямаше истинско веселие. Изглежда, че умът ми се беше приспособил да отличава верните от фалшивите тонове.

— Ти нямаш истинска представа какво изисква Призванието ми. Трябва дълги часове да стоя наведена над нашите папки и карта. Това е най-вече кабинетна работа. Конфликтите и насилието, за които мислиш, не се случват много често.

— Преди десет дни ти беше въоръжена със смъртоносни оръжия, докато преследваше това тяло.

— Уверявам те, че беше изключение, а не правило. Не забравяй, че оръжията, от които се отвращаваш, са насочени срещу такива като нас винаги, когато Търсачите не са достатъчно бдителни. Хората с удоволствие ни избиват, когато имат такава възможност. Онези, чийто живот е засегнат от войната, гледат на нас като на герои.