Стефани Майър: Скитница

Чувам тупването преди да го почувствам. Вятърът го няма.

После болката е навсякъде… Болката е всичко.

Накарай я да спре.

Не е достатъчно високо, прошепвам си аз през болката.

Кога ще спре? Кога…?

Мракът погълна агонията, а аз бях твърде слаба да благодаря, че паметта бе стигнала до това най-окончателно заключение. Мракът обгърна всичко и аз бях свободна. Поех въздух, за да се успокоя, какъвто навик имаше това тяло. Моето тяло. Обаче когато цветовете се върнаха отново, паметта се втурна към мен и отново ме погълна.

Не! Паникьосах се, уплашена от студа, болката и от самия страх. Но това не беше същият спомен. Беше спомен в спомена, като последна глътка въздух, въпреки това по-силен от първия. Мракът обгърна всичко освен това: едно лице.

То ми беше също толкова чуждо, колкото чужди щяха да бъдат за това ново тяло безличните, спираловидни пипала на предишното тяло, в което бях намерила подслон. Бях виждала такова лице сред образите, които ми бяха показани, за да се подготвя за този свят. Беше трудно да се разграничат, да се отделят малките различия в цветовете и формите, които бяха единствените отличителни белези на индивида. Всички бяха толкова еднакви. Носове по средата на сферата, очи отгоре и уста отдолу, уши отстрани. Сбор от сетива, всичките съсредоточени на едно място. Върху костите кожа, върху темето растяща коса, а над очите козина на странни гъсти черти. Някои имат още козина долу върху челюстта, те винаги са от мъжки пол. Цветовете варират в рамките на кафявото, от бледокремаво до наситено кафяво, почти черно. Освен по това как е възможно да бъдат различавани един от друг?

Бих разпознала това лице сред милиони.

То беше подчертано правилно, а формата на костите се очертаваше ясно под кожата. Беше оцветено в бледокафяво. Косата само малко по-тъмна от кожата, с изключение на прилепналите плътно по-светли кичури. Тя покриваше само главата и онези странни черти над очите. Кръглите ириси в белите очни ябълки бяха по-тъмни от косата, но като нея изпъстрени с по-светло. Около очите имаше малки бръчици и паметта й ми каза, че се дължат на усмивки и премигване на слънчева светлина.

Не знаех нищо за това кое минава за красиво сред тези непознати същества и все пак разбирах, че това лице е красиво. Искаше ми се да продължавам да го гледам. Веднага щом осъзнах това, то изчезна.

Мое , заговори чуждата мисъл, която не би трябвало да съществува.

Отново се вцепених от изумление. Тук не би трябвало да има никой друг освен мен. Въпреки това тази мисъл беше така силна и осезаема!

Невъзможно. Как стана така, че тя все още беше тук? Сега това бях аз.

Не твое , а мое , смъмрих я аз и с това исках да покажа, че силата и авторитетът ми принадлежат . Всичко е мое.

Тогава защо й отговарям? — запитах се аз, но в този миг гласовете прекъснаха мислите ми.

Гласовете бяха тихи и наблизо, макар че едва сега усещах присъствието им. Очевидно разговаряха шепнешком.

— Опасявам се, че това е прекалено много за нея — каза единият. Беше тих, но плътен, мъжки. — Прекалено е за когото и да било. Такова насилие! — В тона се усети отвращение.

— Тя изкрещя само веднъж — обади се един по-висок, по-писклив женски глас. Подчерта го с известна доза задоволство, като че ли да покаже, че е надделял в спора.

— Знам — съгласи се мъжът. — Тя е много силна. Други са били много по-травмирани с много по-малко основание.

— Сигурна съм, че ще се справи, точно както ти казах.

— Може би си сбъркала Призванието си. — В гласа на мъжа се усети някаква нотка. Паметта ми я определи като сарказъм. — Може би е трябвало да бъдеш Лечител като мен.

Жената издаде звук на задоволство. Смях.

— Съмнявам се. Ние, Търсачите, предпочитаме друг вид диагнози.

Тялото ми знаеше тази дума, това звание: Търсач. То ме накара да почувствам как по гърба ме полазват тръпки. Остатъчна реакция, разбира се. Нямах причина да се страхувам от Търсачите.

— Понякога се питам дали заразата на човешката природа не е проникнала в тези от твоята професия — каза замислен мъжът. В гласа му продължаваше да се чувства силно раздразнение. — Насилието е част от вашия избор на живот. Дали пък не изпитвате задоволство от ужаса заради вродения темперамент на тялото ви?

Бях изненадана от обвинението и от тона му. Този разговор беше почти като… кавга. Това беше нещо познато на моето приемно тяло, но за мен беше съвършено ново.