Стефани Майър - Скитница

Шестимата студенти млъкнаха засрамени и леко се отдръпнаха.

— Хайде да приключваме, Дарън.

Всичко беше подготвено. До момичето бяха наредени нужните медикаменти. Дългата й черна коса беше прибрана под хирургическа шапка и така се разкриваше грациозната й шия. Силно упоена, тя бавно вдишваше и издишваше. По загорялата й от слънцето кожа почти нямаше белег, останал от инцидента.

— Пристъпи към постепенно разтапяне, Дарън.

Асистентът, чиято коса беше започнала да се прошарва, вече стоеше готов до криоконтейнера с ръка върху избирателния диск.

Махна предпазителя и го завъртя. Червената светлина най-отгоре върху циферблата започна да пулсира. С всяка изминала секунда проблясваше все по-бързо и променяше цвета си.

Фордс насочи вниманието си върху изпадналото в безсъзнание тяло. С пестеливи, точни движения прекара скалпела по кожата в основата на черепа на пациента, а след това пръсна от флакона с лекарството, за да спре притока на кръв преди да разшири отвора. Бръкна предпазливо под вратните мускули, като внимаваше да не ги нарани, откривайки бледата кост в най-горната част на гръбначния стълб.

— Душата е готова, Фордс — уведоми го Дарън.

— Аз също. Донеси я.

Без да се оглежда, Фордс усети Дарън до лакътя си и разбра, че е готов, протегнал ръка в очакване. Работеха заедно от много години. Фордс продължи да държи разреза отворен.

— Пусни я вътре — прошепна той.

Ръката на Дарън се показа. В свитата си длан държеше събуждащата се душа, която светеше със сребриста светлина.

Винаги, когато виждаше така изложена на показ душа, Фордс се изумяваше от красотата й. Тя светеше по-силно от отражението на ярките светлини в операционната върху лъскавия инструмент в ръката му. Като някаква жива лента душата се извиваше, свиваше се и се разпущаше, щастлива, че се е освободила от криоконтейнера. Тънките й, подобни на пера израстъци, почти хиляда на брой, се надигаха леко като бледа, сребриста коса. Въпреки че всички души бяха прекрасни, тази се стори на Фордс Дълбоката вода изключително грациозна.

Не само той реагира по този начин. Чу как Дарън леко въздъхна, а студентите възхитени зашепнаха.

Дарън постави внимателно малкото искрящо създание в отвора, който Фордс беше направил в човешкия врат. Душата се вмъкна леко в предложеното пространство и се вплете в чуждия организъм. Фордс се възхити на вещината, с която тя се настани в новия си дом. Нейните израстъци се увиха плътно около нервните центрове, като някои се удължиха и проникнаха по-дълбоко до места, които той не можеше да види под и нагоре в мозъка, в зрителните нерви и в ушните канали. Тя действаше много бързо и с много уверени движения. Скоро остана да се вижда само малка част от светещото й тяло.

— Добра работа — прошепна й той, макар да знаеше, че не би могла да го чуе.

Девойката имаше уши, но все още спеше дълбоко.

Довършването на работата беше добре заучена практика. Почисти и затвори раната, като я намаза с мехлем, запечатващ разреза плътно, зад който беше душата, а после избърса омекотяващия прах за рани от резката, останала върху врата.

— Безупречно, както винаги — рече асистентът, който по неизвестна на Фордс причина така и не беше сменил името на човека Дарън, чието тяло сега беше негов дом.

Фордс въздъхна.

— Съжалявам за това, което сторих днес.

— Ти изпълняваш само задължението си като Лечител.

— Това е редкият случай, когато Лечението ще навреди.

Дарън започна да разчиства работната маса. Явно не знаеше какво да отговори. Фордс просто си вършеше работата. За Дарън това беше достатъчно.

Обаче не беше достатъчно за Фордс Дълбоката вода, който бе истински Лечител до мозъка на костите. Той погледна загрижено женското тяло, което продължаваше спокойно да спи. Знаеше, че това спокойствие ще изчезне, веднага щом тя се събуди. Всичкият ужас, който беше преживяла тази жена, щеше да бъде преживян отново от невинната душа, току-що настанила се в нея.

Когато се наведе и зашепна в ухото й, на Фордс ужасно му се искаше душата вътре да може да го чуе в този момент:

— Късмет, малка Скитнице, късмет. Как ми се иска да нямаше нужда от него.

Знаех, че това ще започне с края, а краят ще изглежда като смърт за тези очи. Бях предупредена.

Не тези очи. Моите очи. Сега това бях аз.

Езикът, който установих, че използвам, беше странен, но разбираем. Накъсан, ограничен, равнодушен и обстоятелствен. Невероятно осакатен в сравнение с многото езици, които бях използвала, но въпреки това успяваше да придава изразителност и плавност на изказа, понякога дори красота. Сега това беше моят език.