Стефани Майър - Скитница

— Добре дошла на Земята, Скитнице — каза женският глас.

— Тя няма да разпознае новото си име — прошепна Лечителят.

Вниманието ми бе привлечено от едно ново усещане. Беше нещо приятно, някаква промяна във въздуха, когато Търсачката застана до леглото ми. Разбрах, че е миризма. Нещо различно от стерилния, лишен от всякакви аромати въздух в стаята. Парфюм, подсказа новият ми мозък. Силен, с аромат на цветя…

— Чуваш ли ме? — попита Търсачката и прекъсна анализите ми. — Събуди ли се?

— Не бързай — изрече с по-мек отпреди глас Лечителят.

Не отворих очи. Не исках да се разсейвам. Мозъкът ми подсказа нужните думи и тона, с който трябваше да предам това, което не бих могла да изразя, ако не използвам много думи.

— Нарочно ли ме поставихте в увредено тяло домакин, за да се сдобия с нужната ви информация, Търсач?

Последва ахкане — смесица от изненада и гняв. Нещо топло докосна кожата ми и покри ръката ми.

— Разбира се, че не Скитнице — увери ме мъжът. — Дори един Търсач би се спрял пред някои неща.

Търсачката отново ахна. Изсъска, поправи ме паметта ми.

— Тогава защо този мозък не функционира правилно?

Последва мълчание.

— Резултатите от сканирането бяха безупречни — обади се Търсачката. Думите й не прозвучаха като потвърждение, а като предизвикателство. Да не би да възнамеряваше да се кара с мен? — Тялото беше напълно излекувано.

— От опит за самоубийство, който е бил опасно близко до успех — тонът ми все още беше рязък и гневен. Не бях свикнала с гнева. Беше ми трудно да го сдържам.

— Всичко беше напълно в ред…

Лечителят я прекъсна.

— Какво липсва? — попита той. — Очевидно е, че си в състояние да говориш.

— Памет. Опитах се да открия това, което иска Търсачът.

Въпреки, че не последва звук, настъпи някаква промяна. Напрежението, настъпило в атмосферата след обвинението ми, отслабна. Зачудих се как бях разбрала това. Имах странното усещане, че по някакъв начин получавам повече, отколкото ми дават петте ми сетива — почти чувствах, че има още едно усещане някъде в периферията, което не беше напълно овладяно. Интуиция? Това беше почти точната дума. Като че ли можеше да има същество, което да се нуждае от повече от пет сетива.

Търсачката се прокашля, но отговори Лечителят:

— Аха — рече той. — Не се стряскай от частични… трудности с паметта. Е, това не би трябвало да се очаква, но не е изненадващо.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Този домакин е бил част от човешката съпротива. — Сега в тона на Търсачката се усети някакво вълнение. — Тези човешки същества, които са имали представа за нас преди внедряването, са по-трудни за покоряване. Тази тук още се съпротивлява.

За момент настъпи мълчание, докато чакаха отговора ми.

Съпротивлявала се! Приелата ме блокира достъпа ми? Отново се изненадах от надигналия се в мен гняв.

— Правилно ли съм свързана? — Гласът ми беше променен, защото процедих казаното през зъби.

— Да — отвърна Лечителят. — Всичките осемстотин двадесет и седем израстъка са закрепени здраво в най-подходящите места.

Този мозък е използвал повече от моите способности, отколкото всяко друго тяло домакин, и ми бе оставил само сто осемдесет и един резервни израстъка. Може би емоциите са така силни поради големия брой на установените връзки.

Реших да отворя очи. Почувствах необходимост да проверя обещанията на Лечителя и да се уверя, че останалата част от мен действа.

Светлина. Ярка и болезнена. Затворих отново очи. Последната светлина, която бях виждала, се процеждаше през много стотици океански метри. Обаче тези очи бяха виждали и по-ярка светлина и можеха да я понесат. Отворих ги съвсем леко, като държах клепачите почти спуснати.

— Искаш ли да угася лампите?

— Не, Лечител. Очите ми ще се приспособят.

— Много добре — рече той и аз разбрах, че одобрението му се отнасяше за небрежно употребеното от мен притежателно местоимение.

Двамата мълчаливо изчакаха бавно да отворя широко очи.

Мозъкът ми установи, че това е типична стая на медицинско заведение. Болница. Плочите по тавана бяха бели, с тъмни петънца. Лампите бяха правоъгълни, със същите размери като плочите и заемаха мястото им на равни интервали. Стените бяха светлозелени — действащ успокояващо цвят, но и цвят на болестите. Неудачен избор, си казах без да се замисля.

Хората, които ме гледаха, бяха по-интересни от стаята. Веднага щом очите ми се спряха на Лечителя, в главата ми прозвуча думата доктор. Носеше широки, отпуснати синьо-зелени дрехи, които оставяха ръцете му голи. Престилка. Имаше на лицето коса със странен цвят, които паметта ми нарече червен. Червен! Бях виждала този цвят и производните му преди три свята. Дори това светлочервеникаво ме изпълни с носталгия. Лицето му ми изглеждаше напълно човешко, но паметта ми използва думата род.