Стефани Майър - Скитница

Чакам ножа да се забие и усещам болка в сърцето. Всеки негов удар има име. Джейми, Джейми, Джейми. Какво ще стане с теб сега?

— Умница — изсумтява мъжът и като че ли не говори на мен.

Трябва да е Търсач. А това означава, че е организиран капан. Как са разбрали? Стоманеното острие изчезва и е заменено от твърда като стомана ръка.

— Къде са останалите? — пита той и стисва гърлото ми.

— Сама съм! — едва успявам да изхриптя. Не мога да го заведа при Джейми. Какво ще прави той, когато не се върна? Гладен е!

Забивам лакът в корема му, а това наистина е болезнено. Мускулите на стомаха му са твърди като ръката, което е много странно. Такива мускули са плод на труден живот или на някаква мания за поддържане на добра физическа форма, а паразитите не правят нито едното, нито другото.

Той дори не изохква от удара ми. Отчаяна стоварвам петата си върху пръстите на крака му. Това го заварва неподготвен и отстъпва крачка назад. Успявам да се измъкна, но той хваща торбата и отново ме придърпва към себе си. Ръката му пак ме сграбчва за гърлото.

— Твърде борбена си за кротък крадец на тела, а?

В думите му няма логика. Мислех, че всички извънземни са еднакви. Все пак изглежда, че и сред тях има откачалки. Извивам се, драскам го с нокти, опитвам да разхлабя хватката му. Ноктите ми се забиват в ръката му, но това само го кара да ме стисне още по-силно за гърлото.

— Ще те убия, безполезен крадец на тела. Не блъфирам.

— Ами давай тогава!

Изведнъж той изохква и аз се питам дали съм успяла да го ударя по-здраво, докато размахвам насам-натам ръце и крака. Вече не изпитвам болка.

Той пуска ръката ми и ме хваща за косата. Така ще да е. Ще ми пререже гърлото. Приготвям се за момента, в който ще усетя ножа.

Обаче ръката, която стиска гърлото ми, отслабва хватката си, а после пръстите му започват да опипват задната част на врата ми, груби и влажни върху кожата ми.

— Невъзможно — прошепва той.

Нещо пада с трясък върху пода. Ножа ли изпусна? Опитвам се да измисля как да се добера до него. Може би ако падна на земята. Ръката върху врата ми не ме стиска вече много здраво и може би ще мога да се освободя. Струва ми се, че чух къде падна ножът.

Изведнъж той рязко ме завърта. Нещо щраква и лявото ми око е заслепено от светлина. Изохквам и инстинктивно се опитвам да се отдръпна от нея. Ръката му стиска моята. Светлината е насочена към дясното ми око.

— Не мога да повярвам — шепне той. — Ти си още човек.

Сграбчва с две ръце лицето ми и преди да успея да се измъкна, устните му се притискат грубо в моите.

За част от секундата съм като вцепенена. Досега никой не ме е целувал. Имам предвид истинска целувка, а не тези на родителите ми по бузата, или по челото преди много години. Това е нещо, което си мислех, че никога няма да изпитам, макар да не бях сигурна какво точно трябва да почувствам. В него има твърде много паника, твърде много ужас и твърде много адреналин.

Нанасям му рязък удар с коляно в слабините. Той издава хъркащ звук и аз съм свободна. Вместо да се втурна към предната врата, както очаква, се мушкам под ръката му и изскачам през отворената врата на верандата. Мисля, че ще мога да го надбягам дори с товара си. Вече имам малко преднина, а и той продължава да се превива от болка. Знам къде отивам… Няма да оставя следа, която той да види в тъмното. Продължавам да държа храната и това е добре, въпреки че сухите пасти са загубени.

— Почакай! — вика той.

Млъквай , мисля си аз, но не му отговарям на глас. Той тича след мен. Чувам гласа му да се приближава.

— Аз не съм един от тях!

Да, бе. Продължавам да се взирам в пясъка и да тичам. Баща ми казваше, че бягам като гепард. Бях най-бърза в отбора по бягане. Бях щатски шампион някога преди края на света.

— Чуй ме! — Продължава да вика с все сила той. — Виж! Ще ти го докажа. Само спри и ме погледни!

Няма начин . Отклонявам се от коритото на пресъхналия поток и хуквам през шубраците.

— Мислех, че не е останал никой! Моля те, трябва да говоря с теб!

Гласът му ме изненадва — твърде близо е.

— Съжалявам, че те целунах! Беше глупаво! Просто от дълго време съм сам!

— Млъквай! — не го казвам на висок глас, но знам, че ме чува.

Приближава се още повече. Досега никой не е успявал да ме надбяга. Затичах по-бързо. Мърмори нещо под нос, докато диша и също ускорява ход.

Нещо голямо се хвърля върху гърба ми и аз падам. Усещам вкус на пръст в устата си. И съм притисната от нещо толкова тежко, че почти не мога да дишам.