Стефани Майър - Скитница

Търсачката от Чикаго държеше мобилния си телефон в ръка, мъчейки се да реши на кои власти да се обади. Изгледах я продължително, а после пак се наведох над храста. С празен стомах или не, тя беше последният човек, когото исках да видя точно сега.

Но докато стомахът ми напразно се напъваше, разбрах, че за присъствието й има причина.

О, не! О, не, не, не, не, не!

— Защо? — Прошепнах едва чуто, останала почти без глас от повръщането и обзелата ме паника. — Защо си тук? Какво се е случило? — Твърде обезпокоителните думи на Утешителката проехтяха в главата ми.

Загледах се в продължение на две секунди в ръцете, сграбчили яката на черния костюм на Търсачката, преди да осъзная, че са моите.

— Престани! — каза рязко тя, а лицето й придоби гневно изражение. Гласът й беше рязък.

Аз я раздрусвах. Разтворих ръце и закрих лицето си с тях.

— Извинявай! — казах, едва поемайки си дъх. — Съжалявам, не знам какво правя.

Търсачката ме изгледа намръщена и приглади яката на дрехата си.

— Не се чувстваш добре и предполагам, че те стреснах.

— Не очаквах да те видя — прошепнах аз. — Защо си тук?

— Хайде да те закараме до някое лечебно заведение преди да поговорим. Ако имаш грип, трябва да бъде излекуван. Няма смисъл да изтощава тялото ти.

— Нямам грип и не съм болна.

— Да не си яла развалена храна? Трябва да съобщиш откъде си я взела.

Настоятелността й беше много досадна.

— И развалена храна не съм яла. Здрава съм.

— Защо не отидеш да те прегледа някой Лечител? Едно бързо сканиране — трябва да се грижиш за домакина си. Това е безотговорно. Особено пък след като здравеопазването е толкова леснодостъпно и ефикасно.

Поех дълбоко въздух и потиснах желанието отново да я раздрусам. Беше с цяла глава по-ниска от мен. Щеше да е борба, в която щях да надделея. Борба? Обърнах й гръб и тръгнах бързо към дома. Бях опасно развълнувана. Трябваше да се успокоя, преди да извърша нещо непростимо.

— Скитнице! Почакай! Лечителят…

— Нямам нужда от Лечител — казах аз, без да се обръщам. — Това беше само… едно емоционално разстройство. Сега съм добре.

Търсачката не отговори. Запитах се как е изтълкувала отговора ми. Чувах обувките й — на високи токчета — да тракат след мен, затова оставих вратата отворена, защото бях сигурна, че ще ме последва вътре. Отидох до умивалника и напълних чаша с вода. Тя изчака мълчаливо, докато си изплакна устата и изплюя. Когато свърших, се подпрях на плота и се загледах в мивката. Скоро това й омръзна.

— И така. Скитнице… още ли използваш същото име? Не искам да съм неучтива, като те наричам така.

Не я погледнах.

— Още се наричам Скитница.

— Интересно. Предположих, че си от онези, които биха предпочели сами да си изберат името.

— Аз наистина направих избора си. Избрах Скитница.

Отдавна ми беше ясно, че причината за лекото спречкване, което бях дочула в първия ден от идването ми в съзнание в Лечебницата, е Търсачката. Тя беше най-склонната към скандали душа, която бях срещала през деветте си живота. Първият ми Лечител Фордс Дълбоката вода беше прекалено спокоен, любезен и умен дори за душа. И въпреки това и той не можеше да се сдържи да не реагира на предизвикателствата й. Това ме накара да не съжалявам за начина, по който самата аз реагирах.

Извърнах се и я изгледах. Седеше на малкото ми канапе. Беше се настанила удобно и като че ли се канеше да остане дълго. На лицето й беше изписано самодоволство, а изпъкналите й очи гледаха с насмешка. Потиснах желанието да се намръщя.

— Защо си тук? — попитах отново. Гласът ми беше монотонен, сдържан. Вече нямаше да губя контрол пред тази жена.

— Отдавна не бях чувала нищо за теб, затова си помислих, че няма да е зле лично да проверя. Все още не сме отбелязали напредък по твоя случай.

Ръцете ми стиснаха ръба на плота зад мен, но продължих да не допускам невъздържани нотки в гласа си.

— Това ми прилича на… престараване. Освен това снощи ти изпратих съобщение.

Тя сбърчи вежди по характерния за нея начин, от който изглеждаше едновременно ядосана и отегчена, като че ли не тя беше виновна за обзелия я гняв. Извади големия си колкото дланта й компютър и докосна няколко пъти екрана.

— О! — възкликна сковано Търсачката. — Днес не съм си проверявала пощата.

Замълча известно време, докато четеше какво й бях написала.

— Изпратих го много рано сутринта — казах аз. — По това време бях полузаспала. Не съм много сигурна доколко това, което съм написала, е спомен, сън или пък може би писане на сън.