Алфред Вогт - Играчите на не-А

„Значи съм се надигнал и съм отместил плочата. Натисни по-силно. Още по-силно!“

Усещаше напрежението в мускулите и учестените удари на сърцето. Тялото се измъчваше от всепронизваща болка.

После се изправи. По-отчетливи образи. Силуети като в мъгла и ярко осветена зала.

Подтикът да действа и да мисли по-бързо се засилваше. Терзаеше го една мисъл: „На това тяло му остават само няколко минути живот“.

Опита се да измънка подготвените думи, насилваше схванатите гласни струни. Също като зрението, гласът зависи не само от органа, а от управляващото го съзнание. Затова накрая успя да каже замисленото. И за пръв път се замисли как ли приемаше Секох пробуждането на своя „бог“.

Сигурно сътресението беше ужасно. Защото за всеки човек е особено опасно да се придържа към такава религия. Също като някогашното обожествяване на идоли на Земята, тя се опираше на символично отъждествяване, но за разлика от подобията си на други места и в различни епохи беше изложена на твърде особен риск от пълен провал. Нейният „идол“ беше живо, макар и потънало в дълбок сън човешко същество.

За да се съхрани религията, богът трябваше да остане заспал. И за да продължи да я приема Секох, при пробуждането си неговият бог трябваше да покаже, че висшият му служител е безупречен.

Но надигналият се бог застана пред тълпата сановници и свещеници, посочи обвинително йерарха и изрече бързо:

— Секох… изменнико… ти трябва да умреш…

В този миг вроденият инстинкт за самосъхранение на Секох го подтикна да отхвърли вярата си. Но той не беше способен да направи това. Религията се бе вкоренила твърде дълбоко.

Не можеше. Значи му оставаше да приеме смъртната присъда, произнесена от неговия бог.

И това не можеше да допусне.

През целия си живот бе балансирал като акробат на опънато въже, само че вместо прът в ръцете си имаше думите. Сега тези думи се сблъскваха с действителността. Сякаш въжеиграчът бе изтървал неочаквано своя прът. И се олюля. С паниката в таламуса нахлуха множество опасни и объркващи влияния. Секох се загърчи диво и се свлече на пода.

Безумие.

Лудостта, породена от неразрешими вътрешни противоречия. Откакто съществуваше човечеството, такива сблъсъци се наслагваха в съзнанията на милиони хора. Враждебността към бащата срещу желанието за родителска закрила. Привързаността към прекалено грижовната майка срещу потребността от независимост. Омразата към началника срещу необходимостта да си изкарваш прехраната. Първата стъпка винаги беше отказ от здравия разум и ако станеше невъзможно да се поддържа равновесието, следваше бягство в относителната сигурност на лудостта.

Първият опит на Секох да избяга от конфликта беше чисто физически. Тялото му се разми и под тихия стон на тълпата се превърна в сянка.

Пред тях стоеше Следовника.

Госейн все още владееше нервната система на „бога“. Бе предвидил това превъплъщение.

Настъпваше критичният момент.

Тръгна бавно надолу по стъпалата, защото вдървените мускули на това тяло не допускаха припрени движения. Колкото и да бяха упражнявани в тясната крипта, нервните им връзки не бяха в пълна готовност.

Без волята на Госейн почти безмозъчното същество едва ли би могло и да пълзи, камо ли да ходи.

Тътреше се по стълбата, още по-отчаяно съзнаващ намаляващите минути, които му оставаха, за да победи Следовника.

Гледката на заплашително пристъпващ към тебе бог е съсипващо преживяване. Развихрилият се ужас подсказа на Следовника единствения начин да се защити.

От сянката заструи енергия. Тялото на бога изчезна в ослепително бели пламъци. И в този миг Секох стана човекът, убил своя бог. Нервна система като неговата, с такива насадени схеми, не би успяла да понесе ужасните угризения.

Затова той забрави направеното. Беше принуден да забрави и всички свързани с това случки в живота си. Още от дете бе подготвян за свещеник. Всичко трябваше да бъде заличено в паметта му, за да забрави напълно и своето престъпление.

А човешката нервна система постига съвсем лесно забравата. Под хипноза може да бъде наложена с твърде обезпокоителна лекота. Не е необходимо дори внушение. Срещни някой неприятен тип и скоро не би могъл да си припомниш името му. Преживей нещо лошо и то скоро ще избледнее в паметта ти като кошмар.

Амнезията е най-добрият начин за бягство от действителността. Но тя има различни форми, поне една от които е напълно опустошителна. Не можеш да отхвърлиш целия си житейски опит и да останеш зряла личност.