Алфред Вогт - Играчите на не-А

Затича се право към спалнята. Знаеше в какво състояние ще завари Нирена. Остави мисълта да проникне в съзнанието му, за да не се изненада Ашаргин. Както и очакваше, младата жена лежеше в безсъзнание. Изглежда се бе събудила в момента на нападението, защото гримаса на внезапен ужас разкривяваше лицето й.

Точно видът на това лице зашемети принца. Тревога, страх, напрежение. Емоциите го пронизаха като мълния. И със същата бързина нападащата сила се вкопчи в съзнанието му.

С последен отчаян напън Госейн се хвърли върху леглото, за да опита да се освободи, но напразно. Този път не постигна нищо. Мускулите му се вдървиха.

Бе се питал какво ли изпитва човек с овладяно съзнание. Оказа се съвсем просто. Заспа.

И се унесе в странни видения.

Сънуваше, че тялото му в криптата е чувствително и възприемчиво както никога досега и че единствено насред наситената със спомени гробница бе възможно при неговата сравнително незавършена подготовка да установи такава пълна, неограничена връзка.

Мисълта идваше не от съзнанието на Госейн.

„Аз съм паметта за миналото.“ Стигна до него чрез положеното в криптата тяло. „В мен — машината под криптата, е запазен единственият спомен за Преселението, и това се дължи на случайно произшествие. Всички машини бяха частично повредени при преминаването през огромни плътни облаци от вещество, за чиято енергия не подозирахме. И повечето изгубиха паметта си. Аз се съхраних, защото един важен елемент изгоря преди да понеса още по-големи повреди.

Въпреки загубата на някои функции повечето машини, завършили пътешествието си, можаха да съживят пренесените тела, защото това е сравнително проста задача. И аз можех да върна съзнанието на единственото тяло, за което още се грижа, но за жалост то няма да оживее дълго. А ми е забранено да го унищожа преди мига на смъртта му. Онези, които ме поддържат през последните столетия, вече са забравили, че прародителите им са дошли на тази планета по същия начин като съществото, на което се кланят — Спящия бог. Тези предтечи не бяха съхранили паметта си и бързо престанаха да си спомнят дори как са попаднали тук. Борбата за оцеляване наложи своите сурови изисквания. Корабите лежат погребани под натрупаната от ветровете пръст. Аз се появих по-късно и затова още не съм затрупана. Навсякъде потомците измислят неправилни обяснения за произхода си, защото търсят отговора в еволюцията на местния живот, развил се в новите им домове. Още не разбират, че животът винаги се стреми към движението и че макрокосмическото движение е достъпно само за някои форми. Усилието да се изправи и да върви на два крака е част от волята за движение на един определен вид.

Великото Преселение бе започнато заради едно предположение, което не е твърдо установена истина, но е вярно поне според известното досега — човешката нервна система с висшите функции на кората на главния мозък е уникална в пространство-времето. Никога не е била повторена и наподобена, а ако се замислим за цялата й сложност, едва ли някога ще бъде…“

Две тела, две нервни системи взаимодействаха и както винаги при уеднаквяването, по-голямото се пренасяше към по-малкото. Появи се първата картина — хора гледаха малка точка, доближаваща края на плътна сянка.

Но каква беше тази сянка не знаеха нито човекът в криптата, нито машината, в чиито излъчвания бе потопен.

Спокойно движеща се ярка точка и хора, следящи я замислено. Хора, живели преди милиони години. Точката се забави пред сянката, после се плъзна навътре.

И изчезна в същия миг.

Околното пространство се промени едва забележимо. Усещаше се внезапно напрежение, нарушило основния ритъм. Материята също започна да се променя.

Цяла галактика загуби равновесието си във времето, но дълго преди да настъпи повратният момент, за жителите на тези космическа система бе дошло времето да избират. Да останат и да загинат или да се преселят в друга галактика.

Знаеха, че продължителността на такова пътешествие щеше да надмогне всички плодове на човешката изобретателност. С неумолимия ход на годините щяха да се променят дори електронните схеми и в повечето случаи щяха да загубят смисъла си.

Повече от десет милиона кораби се понесоха в пространството, всеки със своята крипта, всеки със сложната машина, предназначена да контролира забавения живот на двама мъже и две жени поне милион години. Тези кораби бяха истинско чудо. Устремиха се през мрака с три четвърти от скоростта на светлината. Защото нямаха несравнимата бързина на деформаторите. Там, накъдето се бяха насочили, не бяха поставени матрици, нито пък имаше запаметени точки, към които да се пренесат хора и машини със светкавичната си мисъл. Тепърва им предстоеше да създадат новите бази.