Алфред Вогт - Играчите на не-А

— Време е за вечеря — каза Нирена.

Госейн-Ашаргин се изправи и двамата мълчаливо тръгнаха по коридора. Лицето на жената беше умислено и когато пръстите й лекичко се плъзнаха, за да го хване под ръка, жестът изглеждаше съвсем неволен и привичен. Точно несъзнателното движение потвърди каквото Джилбърт вече бе научил от паметта на принца — този насилствен брак наистина се превръщаше във взаимна привързаност.

— Не съм сигурна — продължи Нирена, — че трябва да се радвам на привилегията да споделям трапезата с Енро. Чудя се дали да мисля, че това е издигане в йерархията?

Госейн-Ашаргин не отговори. Мислеше си за тялото, което сега лежеше в склада до криптата. Всеки миг Секох можеше да влезе там и да го намери.

Пред този факт личният живот на принц и принцеса Ашаргин бледнееше напълно.

Нито Енро, нито главата на църквата присъстваха на вечерята и от това на Джилбърт никак не му олекна. Все си представяше как Секох ще реши да прекара точно тази нощ в храма. Изобщо не се съмняваше какво трябва да направи и обмислянето на подробностите занимаваше ума му почти през цялото време.

Внезапно усети, че нещо не е наред и вдигна глава. Забеляза колко са бледи и двете жени. Патриша тъкмо казваше:

— … не съм си представяла никога, че ще се чувствам така, но пълната победа на Съюза ме тревожи почти колкото и опасенията моят брат да спечели войната.

— Най-ужасно е — добави Нирена — да те въвлекат в тази война против волята ти, ако и да нямаш нищо общо с нея. И накрая се оказва, че съдбата ти е изцяло обвързана с победата или поражението на онази страна, към която уж принадлежиш.

За миг отвлякоха Госейн от твърде спешните му замисли. Знаеше какво ги измъчва и предположи, че е настъпил твърде рязък обрат, за да се стъписат чак толкова.

Да, поражението щеше да е лично бедствие за всекиго в Най-великата Империя. Щяха да последват безкрайни унижения, окупационни армии, безмилостно издирване на военни престъпници… и отмъстителност, показваща пълно неразбиране на последствията за съзнанието и на победителите, и на победените.

Понечи да се намеси в разговора, но стисна устни от изненадващото прозрение. „Ако положението наистина се е влошило, може би това обяснява отсъствието на Енро.“ И преди да каже каквото и да било, чу потвърждението.

— Брат ми е с флотата — промълви Патриша. — Четири ескадри са изчезнали безследно и засега са спрели всякакви операции в Шести декант, докато измислят някакви контрамерки.

— А къде е Секох? — попита накрая Госейн.

Никой не знаеше. В бързия поглед на Кранг се четеше ням въпрос. Но венерианецът само каза:

— Разбира се, много е важно никой да не победи съкрушително. Безусловната капитулация е само илюзия.

Джилбърт се реши. Защо пък да не научат фактите? Набързо, без да издава откъде е научил и без да описва роботите и въздействието им, той им нахвърля възможния край на войната.

— Колкото по-скоро Енро разбере — продължи той, — че му предстои дълга война на взаимно изтощение и колкото по-скоро направи или приеме предложения за примирие, толкова по-лесно ще се предпази от съдбоносен разгром. — Джилбърт стана от стола си. — Ако Енро дойде преди да се върна, уведомете го, че искам да говоря с него.

Побърза да излезе от трапезарията. Веднага тръгна към покрива на двореца. До изхода на стълбата, по която се качи, имаше няколко самолета. Настани се на предната седалка в най-близкия и електронният мозък попита:

— Къде да ви откарам?

— Издигни се над планината — нареди Госейн. — После ще ти кажа накъде да продължим.

Бързо се понесоха над града. На обзетия от нетърпение Джилбърт му се струваше, че прострелите се под него безбройни светлинки никога няма да свършат. Най-после стигнаха съвсем тъмна зона и скоро светлини се виждаха само към едва различимия хоризонт.

Робопланът се обади отново:

— Вече сме над планината. Накъде да продължа?

Госейн надникна през прозорците на кабината. Под облачното небе цареше непрогледен мрак.

— Искам да кацнеш на един страничен път, на около километър откъм близката страна на Храма на Спящия бог.

Обясни подробно къде е мястото спрямо околните горички и описа завоя на пътя, използвайки ясните спомени на Ашаргин.

Полетът продължи в пълна тишина. Само друсането при кацането подсказа, че са стигнали до целта. Преди да излезе, Джилбърт заповяда на робоплана:

— Връщай се тук на всеки час.

Направи няколко крачки по пътя и спря. Изчака почти безшумното излитане на самолета. Усети напора на въздуха и чу само съскането на двигателите. Чак тогава продължи.